Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

— Не — отвърна Алекс. — Утре си тръгваме.

— Защо? — едва ли не пропищях аз. — Чарли ще остане. Той също е част от семейството, колкото си и ти.

— Чуваш ли се какво говориш? — попита Алекс. — Точно поради тази причина Джули трябва да си върви. Колкото и да повтаряте, че тя е част от семейството ви и я обичате, това не е вярно. Тя е моя сестра и на Карлос, а не твоя.

— Карлос го няма тук — сопнах се аз. — Ние обаче сме. Ти също можеш да останеш. Двамата можете да останете при нас.

— Не — отвърна Алекс. — Карлос ни каза какво трябва да направим и ние ще го сторим.

— От теб наистина ще стане чудесен монах — заявих аз. — Покорството ти е невероятно.

— Нямам представа какъв монах ще излезе от мен. Даже не знам дали братството ще ме приеме.

— Чакай малко — сопнах се аз. — Ще зарежеш Джули при някакви монахини и след това ще отидеш в Охайо с минималната надежда да станеш монах? Сериозен ли си?

— Точно поради тази причина не ти казах нищо — отвърна Алекс. — Знаех си, че няма да ме разбереш.

— Не е честно — заявих аз. — Може и да не разбера, но няма откъде да знаеш, че ще е така. Може да знаеш латински и висша математика и как да палиш кола без ключ, но не знаеш нищо за мен. Не мисля, че знаеш нещо за някого, освен за себе си.

Алекс се огледа наоколо към онова, което някога е било много приятна дневна, но сега беше едно покрито с прах и счупени стъкла помещение.

— Ще ти кажа какво знам — започна той. — Навсякъде има само смърт. Мислиш си, че онази купчина с тела е най-лошото, което съм виждал? Или трупът с кучето до него? Това не е нищо. Всеки ден от изминалата година съм виждал по-лошо. Прекарах доста време в размисли защо Бог ме е оставил жив, след като толкова много хора умряха по ужасен начин и съвсем сами. Хора, по-добри от мен или от онова, което някога ще стана. Доста време си мислех, че съм жив, за да защитавам Джули, но всеки план, който съставих за нея, се провали. Сега се осланям на решението на Карлос. Ако Бог се покаже милостив и дари на Джулизащитата, която аз не мога да ѝ дам, ще отида в Охайо и ще моля францисканците да ме приемат, за да мога да посветя остатъка от живота си в служба на Христос и Църквата. Това е всичко, което знам, Миранда. Всичко.

Алекс се беше разплакал. Дни наред не знаех дали може да се усмихва, а сега научих, че може да плаче.

— Остани до вторник — помолих го аз. — Отиди в града и вземи храната. Направи това заради татко и Лиза, става ли?

Момчето си пое дълбоко въздух и избърса сълзите от бузите си.

— Вторник? Днес какъв ден е? — попита то.

— Не съм сигурна — признах си аз, но после преброих назад до миналия понеделник. Така се ориентираме по времето: от понеделник до понеделник. — Днес е четвъртък. Предстои ни един дълъг уикенд.

— Добре — каза Алекс. — Ще заминем във вторник. Без повече уговорки.

— Обещавам — съгласих се аз, но почувствах проблясък на надежда.

Май Алекс наистина ме слушаше.

16 юни

Сутринта отворих една от консервите с кучешка храна и сложих малко в купичката на Хортън. Когато проверих тази вечер, не я беше докоснал.

Преди няколко дни Джон поиска разрешение да даде на котката ни малко карагьоз. Имахме толкова много храна в къщата, че мама се съгласи, но животното не я близна даже.

Постоянно слабее. Все още изглежда добре, може да се качва по мебелите и в скутовете ни. През по-голямата част от времето спи, но той принципно спи много.

Надявах се, че когато всички се изнесат, особено Гейбриъл, Хортън ще започне да яде отново. Бях наясно, че почти не се храни, тъй като, преди да дойдат, го хранех аз, когато Джон го нямаше.

Когато Джули е в къщата, средният ми брат постоянно е отнесен. Принципно прекарва свободното си време с нея, независимо дали тук, или в дома на госпожа Несбит. След два дни тя ще си тръгне, освен ако Алекс не промени решението си, и тогава ще се наложи Джон да се изправи пред онова, което се случва с Хортън.

Ако може. Ако въобще някой от нас може.

17 юни

Чарли се появи точно както правеха някога съседите и ни покани на неделна служба, след която щеше да има вечеря.

Сил каза „да“ веднага и Мат кимна. Джон обеща, че ще дойде, ако се моли с Алекс и Джули, и Чарли му отговори, че няма никакъв проблем, че всъщност двамата са се надявали Джон да се присъедини към тях.

Останахме мама и аз. Аз се съгласих повече заради вечерята, отколкото заради молитвите. Мама помисли и накрая каза, че не ѝ се отварят много възможности да остане сама в къщата, така че, когато се появи такава, предпочита да я сграбчи и да се възползва от нея.