Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

В крайна сметка това нямаше никакво значение, защото независимо дали се справяхме добре (татко и Сил бяха най-добри в изиграването на нещата, а мама най-добра в разгадаването им), беше голяма забава. Струваше ми се, че е минало толкова дълго време, откакто за последно съм правила нещо глупаво. Имам предвид преднамерено глупаво.

Играхме, докато токът не спря, но тъй като никой не искаше да приключваме, Сил се качи горе и донесе старата китара на Мат.

— Сама се учих — сподели тя. — Все още не съм много добра.

Определено беше по-добра от Мат. Брат ми получи китарата за четиринайсетия си рожден ден, свири на нея, без да спре цели три дни, след което повече никога не я погледна.

Сил засвири акорди и Чарли запя. Съвсем след малко всички се включихме. Оказа се, че Джули има хубав глас, и на светлината от свещите и печката можех да видя, че лицето на Алекс грееше от гордост. Което ме накара да го харесам отново, поне за минута-две.

След като приключихме с опустошаването на всяка една песен на „Бийтълс“, за която се сетихме, Чарли каза на Сил:

— Искам да се науча да свиря на китара. Преди пръстите ми бяха прекалено дебели. Имаш ли нещо против да се уча с теб?

— Никак даже — отвърна съпругата на брат ми. — Даже ще е забавно.

— Аз също искам да се науча — намеси се Джули. — Може ли да започнем от утре?

— Няма никакъв смисъл — възрази Алекс. — Тръгваме си до ден-два.

— Не искам да си ходя — сопна се сестра му. — Искам да остана при Хал, Лиза и Гейбриъл. — Момичето млъкна за миг. — И при Чарли. И при Джон.

— Останахме прекалено дълго тук — отвърна Алекс. — Знаеш какъв е планът, Джули. Няма какво да обсъждаме.

— Не е честно! — провикна се сестра му. — Никой не ме пита какво искам аз!

Бих написала в дневника си какво отговори Алекс, но нямаше как, тъй като го изрече на испански. Не разбирах какво си казват, но не можех да сбъркам тона.

Мат и аз също сме се карали, но никога не сме звучали толкова зле. Скандалите, които си спретвахме с него, бяха заради това, кой да стои на компютъра, или да не се пречкаме в краката си. Той беше зъл. Аз бях истинска напаст. Карахме се за подобни неща и с Джон.

Но каквото и да си казваха двамата Моралес, беше много по-сериозно и по-гневно. Предполагам, че така протичат скандалите между братя и сестри, които нямат родители да ги възпират.

За миг се притесних, че Алекс може да удари Джули, но явно само си въобразявах, тъй като той не се беше приближил и на сантиметър до нея. Вероятно беше казал нещо много лошо, а Джули беше отвърнала с нещо още по-лошо, защото момичето се обърна, избяга от помещението и затръшна вратата след себе си.

— Ще замръзне навън — притесни се Лиза.

— Няма — отвърна Алекс. — Ще се оправи. Нека се охлади малко.

Вероятно момчето усети, че всички сме се вторачили в него.

— Съжалявам — извини се той. — Тя не иска да си тръгва. Но това е правилното решение.

— Така ли е наистина? — попита татко. — Знаеш колко много обичаме Джули. Тя е част от семейството ни. Ще бъде в безопасност с нас.

Алекс поклати глава.

— Знам, че всичко, което казваш, е истина, Хал, и съм ти благодарен. Засега има храна и всички се чувствате в безопасност. Но нещата ще се променят прекалено бързо.

— Дори да си тръгнем, ще я вземем с нас — обеща татко. — Винаги ще има дом, докато е с нас.

— За това трябва и вие да имате дом — възпротиви се Алекс. — Той ще трае, докато храната не свърши. Не, решението вече е взето и смятам, че е правилно, дори Джули да не мисли така. Независимо какво ще се случи, вярвам, че Църквата ще я защитава.

Което щеше да е повече от това, което Алекс правеше за нея, като я остави да избяга навън без палто. Станах, взех едно и излязох навън.

Джули стоеше до гаража, близо до мястото, на което се намирах аз, когато мама ме изрита от нас. Само дето валеше дъжд през онази нощ, така че аз страдах повече тогава. Ухилих се, че излязох победителка от турнира на мъчениците.

— Донесох ти палто — съобщих и подадох връхната дреха на Джули.

— Благодаря ти — отвърна тя и го облече. — Какво прави Алекс? Обяснява ви колко е чудесна Църквата ли?

— Горе-долу — кимнах. — Би ли останала с нас? Дори брат ти да замине?

— Аха — отвърна Джули. — Но той няма да ме остави. Карлос каза, че трябва да отида в метоха. Разказахме му за него и той не успя да се сети за друго място, на което да остана, така че стигна до заключението, че трябва да отида там. Отвърнах му, че не искам, но той каза, че въпреки това се налага. Алекс каза, че Карлос е прав.