Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

— Мога ли да те попитам нещо? — започна той.

— Разбира се — отвърнах.

ПЖМА ми задаваше въпрос. На мен.

— Става въпрос за синините по лицето ти. Когато пристигнахме преди седмица, бяха доста зле. Как ги получи?

Хубаво е да знам, че първото нещо, което беше забелязал в мен, беше очарователната ми колекция от черни и сини петна.

— Паднах с главата напред от колелото — отвърнах аз.

— Оу — възкликна той. — Двамата с Джули се хванахме на бас.

— Кой спечели? — попитах аз, като се опитах да не издавам раздразнението си.

— Никой. Тя заложи на това, че двете със Сил сте се сбили. Моето предположение беше, че Мат ти е вкарал един.

— Брат ми никога не ме е удрял — отвърнах аз. — Не сме отгледани така, като животни.

— Нито пък ние — каза Алекс. — Не трябва да си животно, за да удариш сестра си.

— Не и под моя покрив — звучах напълно като мама.

— Добре — съгласи се спътникът ми, като звучеше напълно като мен.

Изминахме останалото разстояние в мълчание, освен когато се наложеше да му кажа къде да завие. Изключително трудно ми беше да съм намръщена, когато всъщност бях толкова развълнувана от всичката храна, която носехме в новопридобития ни ван с новопридобитите му туби с гориво.

Мама и Лиза останаха вътре и се опитаха да намерят място за всичките тези кашони, а останалите от нас пренасяха храната в къщата. Вълнението беше заразно. Чарли запя „О, каква чудесна сутрин“, Джули започна да танцува, Мат и Сил се запрегръщаха, а татко заплака от радост.

А аз открих, че Алекс знае как да се усмихва.

10 юни

Всеки би си помислил, че при пълна с храна къща за първи път от цяла година, ще ядем през цялото време. О, не. Не и ние.

Първо на първо, Мат отбеляза, че онова, което прилича на огромно количество хранителни запаси, ще изчезне за едно мигване на окото, тъй като десет човека ще ядат от него. Добре де, не каза „за едно мигване на окото“. Каза, че ако всеки от нас яде по 120 грама ориз всеки ден, ще привършим четирите девет-килограмови торби за месец.

Сто и двайсет грама ми звучеше като доста ориз. И цялата тази храна, която донесохме от къщата, плюс дажбата, която получаваме всяка седмица, плюс останалата част от карагьоза в гаража. Мама се съгласи с Мат, че трябва да бъдем много внимателни със запасите си, за да може да ни стигнат за колкото се може по-дълго време.

Тогава Чарли — или господин О, Какъв Прекрасен Ден — ни напомни, че част от храната може да се е развалила и че ще бъде истинско бедствие, ако някой от нас получи хранително отравяне.

Той предложи да станем хранителни приятелчета (това беше точният термин, който използва — „хранителни приятелчета“), така че всяка сутрин по двама от нас да опитват по малко от някоя храна, а двама — от друга и така нататък, и ако никой от нас не се натровеше, щяхме да можем да изядем храната, която сме отворили сутринта.

Мат и Сил казаха, че ще станат хранителни приятелчета, а Джон предложи себе си и Джули, така че останахме аз и Алекс. Татко и Чарли се обединиха в един отбор, а единодушно решихме, че мама и Лиза не бива да рискуват.

Тази сутрин аз и моето хранително приятелче опитахме от консервираните гъби, Джон и Джули от говеждата пастърма, Мат и Сил от маринованите моркови, а татко и Чарли отпиха глътка от зеленчуковата супа.

Все още всички сме живи.

И никой от нас не е изял сто и двайсетте си грама ориз.

11 юни

Двамата с хранителното ми приятелче опитахме по малко спанак тази сутрин. Не харесвам спанак и въобще не съм сигурна дали харесвам Алекс.

Днес е неделя, така че след закуска той и Джули отидоха в трапезарията, за да се молят, а през това време татко, Лиза, Чарли, Сил и Мат се молеха в слънчевата стая.

Джон, изглежда, се двоумеше към коя група да се присъедини, но в крайна сметка избра трапезарията и отиде при Алекс и Джули. Предполагам, си мислеше, че след като спи в тази стая, всички ще приемат за нормално да се моли там.

Лично аз не се чувствам много религиозна тези дни, мама пък никога не е била, затова двете избрахме да организираме нашите приказни хранителни запаси — един шкаф за онази храна, която не ни е убила, друг за тази, която предстои да бъде проверена, и трети за онази, която получаваме от града. Също така отделихме всичките запаси със срок на годност, изтекъл преди повече от година. Не ги изхвърлихме, защото не се знаеше колко отчаяни можеше да станем, когато оризът свърши, но ги скрихме от погледите ни, за да не ни изкушават.