Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

— Съжалявам, че няма латински книги за теб — казах аз.

— А аз съжалявам, че не можем да ядем книги — отвърна Алекс.

Ако това момче знаеше как да се усмихва, може би сега щеше да го стори, а аз щях да разбера, че това е шега и да се усмихна на свой ред. Но той не се усмихна, и аз също.

Продължихме по същия път, като се спряхме при още две хижи, но не намерихме нищо по-различно там. В едната къща по чудо имаше половин пакет неизползвани памперси. Сил и аз бяхме обслужващият персонал по пелените, откакто Гейбриъл пристигна при нас, и дори дузина неизползвани памперси ми се струваха като истинско съкровище.

Чувалите ни все още изглеждаха празни, така че продължихме напред. Къщите ставаха все по-изолирани и аз бях щастлива, че Алекс е до мен в това търсене.

Не знаех, че последната къща, в която влязохме, ще бъде последната за деня. Спътникът ми не беше казал, че трябва да прекратим за днес дейността си, а всяко половин руло тоалетна хартия щеше да направи живота ни по-хубав. Може би трябваше да продължим да претърсваме още час-два.

Никой от двама ни не забеляза нещо различно в последната къща, в която влязохме. Веднага можех да кажа, че не е лятна, но това не означаваше нищо.

Използвахме номера на Алекс да хвърляме камъни по вратите и след това се прикривахме, в случай че някой започнеше да стреля. Никой не го стори, така че се приближихме до прозорците, за да огледаме за някакви признаци на живот. Когато решихме, че е безопасно, опитахме да отворим вратите, които бяха заключени, и хвърлихме един камък в прозореца на дневната.

Звукът на чупещо се стъкло беше заместител на звука от звънец в моя живот.

Алекс провря ръката си и отвори прозореца. Обичам да нахлувам в чужди къщи, но това е най-неприятната част от процеса, тъй като имам чувството, че собственикът на къщата ме чака да си подам ръката, за да я отреже. Имах доста кошмари по темата.

Никой не ни погна с брадва, така че продължихме.

Двамата подушихме смъртта на мига. Същата миризма като при могилата с мъртви тела, само че тук беше по-лоша, тъй като къщата беше затворена и вонята се беше натрупвала.

— Моля те — казах аз. — Да се махаме от тук.

— Изчакай отвън, ако искаш — предложи Алекс.

Знаех, че онова, което няма да видя, щеше да ме плаши повече от онова, което щях да видя.

— Ще се оправя — отвърнах аз. През живота си бях изричала и по-големи лъжи.

Алекс ме хвана за ръката. Видях, че кърви.

— Порязал си се — казах аз, за да скрия факта, че треперех от страх и вълнение да докосна момче.

— Просто драскотина — отвърна той, но дръпна ръката си. — Съжалявам. Не искам да те пипам с кръв.

Кимнах. Алекс тръгна по посока на вонята и аз го последвах.

Трупът се намираше в кухнята. Някога това е било човешко тяло, разположено в един от столовете. Или поне част от него. Дрехите бяха разкъсани, имаше колан, плът и мускули, коса, кости, очна ябълка. Държеше пушка, а на няколко крачки от него се намираше мъртъв питбул.

Изпищях.

— Не гледай — каза ми Алекс, но не можех да отместя поглед. Той огледа трупа от всички страни, взе червената мушама от масата и го покри с нея. След това дойде и ме прегърна, докато не спрях да треперя.

— Мисля, че сме извадили късмет — изрече спътникът ми. — Кучето е умряло съвсем наскоро, може би дори днес. Хранило се е със собственика си от известно време, но накрая е умряло от глад. Вероятно ще намерим кучешка храна, ако потърсим.

— Не знам дали Хортън ще яде кучешка храна — споделих аз.

— Тя не е за него — възрази Алекс. — А за нас. — Момчето започна да преравя кухненските шкафове. Имаше две консерви в тях. Вечеря, помислих си, и се зарадвах, че Алекс не предложи да изядем кучето.

— Така— започнах аз, като гласът ми звучеше пискливо дори и на самата мен. — Вече можем ли да си ходим?

— Има още — отвърна Алекс. — Не можеш ли да го усетиш? Този човек е защитавал нещо повече от две консерви с кучешка храна.

— Но той е мъртъв — възпротивих се аз. — Може би се е самоубил, когато храната му е свършила.

— Може би — изрече Алекс, — но така или иначе, трябва да огледаме наоколо. Да потърсим тоалетна хартия и пелени.

И двамата знаехме, че няма да намерим никакви памперси, но така исках да се махнем от кухнята, че нямах нищо против да потърсим. Преровихме цялата къща и взехме всичко, което можем да използваме, което всъщност не беше много. Алекс слезе и до мазето, но се върна от там с празни ръце.

— Май предчувствието ти се оказа грешно — казах аз.