Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

— Ако се беше родило момиче, как щяхте да го кръстите? — попитах аз.

— Абигейл — отвърна татко. — Абигейл Хоуп Еванс.

Това попари всичките ми фантазии за бебето Рейчъл.

— Един ден и ти ще имаш деца — каза баща ми. — Както и Джули, и Сил. С помощта на Бог, може и да доживея до този ден.

— Може би ще имаме някога — отвърнах аз. В интерес на истината, когато прекарваш цялото си време в мислене за следващото хранене и в копнеж баща ти да те обича толкова, колкото обича двама непознати, и в опити да заобичаш малкото си братче, независимо от това, че единственото, което прави, е да пищи, е трудно да желаеш свое собствено бебе.

Може би някой ден.

А може би не.

6 юни

За втори път тази седмица някой позвъни на вратата.

За разлика от първия сега всичко беше различно. Татко, Мат, Алекс и Чарли бяха навън и сечаха дърва. Джон и Джули стояха в единия край на слънчевата стая. Момичето учеше брат ми на испански, който имаше огромно желание да го усвои през последните два дни. Сил беше горе, а мама и Лиза стояха с кръстосани крака на матраците и обсъждаха каква храна могат да отнесат в къщата на госпожа Несбит. Гейбриъл лежеше в креватчето си и се оглеждаше наоколо. Аз чистех обстойно кухнята, което е доста по-лесно, когато имаш течаща вода, па макар и тази вода да е сива.

Погледнах през прозореца и видях господин Дануърт да стои на задната врата. Намирах се най-далеч от него, но бях единствената изправена, така че отидох да му отворя.

— Помислих си, че няма да е зле да намина да видя бебето — каза той, което реално означаваше „Реших да намина, за да проверя дали наистина има бебе, на което дадох храната си за една седмица“.

— Ето го и него — посочих към креватчето на най-малкия ми брат, което всъщност беше едно от чекмеджетата на мама. — Гейбриъл, запознай се с господин Дануърт. Той е отговорен за храната на майка ти.

— Уха — възкликна гостът ни и се наведе, за да разгледа братчето ми. — Какво голямо момче си. Голям побойник си, нали? — Мъжът се обърна и видя Лиза. — Вие трябва да сте Сали Несбит.

Съпругата на татко се усмихна.

— Не е ли красив? — попита тя. — Моето коледно чудо.

— Съпругът ви спомена, че е роден на Коледа — отвърна господин Дануърт. — Сигурно сте преживели много оттогава.

— Всички преживяха — каза Лиза. — Но в крайна сметка имаме Гейбриъл.

— Съвсем скоро ще започне да пълзи. Ще започне да изучава света.

Съпругата на татко кимна.

— Той ще направи света едно по-добро място — съгласи се тя. — Не само за мен, но и за всички нас. Роди се с причина, сигурна съм в това.

— Въобще не се съмнявам — отвърна господин Дануърт и огледа домашните ни условия. — Здравей, Лора — поздрави гостът ни мама. — Здрасти, Джон. Радвам се да те видя. Коя е приятелката ти, Джон?

— Аз съм Джули — представи се момичето. Подвоуми се за миг, но май само аз забелязах това. — Татко, Алекс и чичо Чарли са навън — сподели тя. — Заедно с Мат. Ако искате да говорите с тях.

— Ще ги поздравя, когато си тръгвам — съобщи господин Дануърт. — Не мога да повярвам, че имате бебе. Боб и Миранда ми казаха за него, но преди да го видя със собствените си очи… ами, честно казано, не го вярвах. Бебе, тук в Хауъл. Това ти дава надежда.

— Искате ли да го подържите? — попита Лиза. — Гейбриъл е свикнал с непознати. Няма да има нищо против.

— Може ли? — Господин Дануърт се наведе и вдигна бебето. Когато аз правех това, братчето ми надаваше вой, но сега се усмихна на госта ни и се опита да му свали очилата, за да си поиграе с тях.

Мама, Джули и Лиза сияеха от щастие, все едно Гейбриъл беше върнал Луната на мястото ѝ. Дори Джон се беше ухилил.

— Ти си голям мъж, нали — говореше му господин Дануърт. — Знаете ли, може би държа в ръцете си президента на Съединените щати. Въобще няма да се учудя, ако наистина е така.

В знак на съгласие Гейбриъл издаде бълбукащ звук и всички се засмяха. По-точно всички без мен.

Защото за първи път се замислих за бъдещето на малкото ми братче. Щом него го имаше, навярно съществуваха и други бебета. Колко от тях щяха да оцелеят до следващата година, до следващото десетилетие? Аз бях преживяла шестнайсет хубави години и една ужасна, но за Гейбриъл, за всички Гейбриъловци целият живот щеше да е като тази моя ужасна година. Само дето аз имах за утеха хубавите си времена. Какво щяха да имат те?

Най-накрая разбрах защо мама е готова да даде всичко за бебето на бившия си съпруг. Гейбриъл не е само бебето на татко. Той е бъдещето на баща ми, бъдещето на Лиза. Той е бъдещето на всички ни, дори и на господин Дануърт. Всеки ден Гейбриъл живее и расте, става по-силен и това е истинско чудо.