Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

— На мен ми липсват приятелите — отбелязах аз. — Приятелите. Семейството. Храната. Всичко това. — Усмихнах се, но Алекс не го стори.

— На мен ми липсва домът — заяви той. — И чувството в читалнята на библиотеката. Все едно нищо друго няма значение освен книгата, която четеш в момента. — Младежът върна „Гордост и предразсъдъци“ на рафта, — Липсва ми гордостта. Грехът на гордостта.

— Не мисля, че е грях да си горд — казах аз и погледнах към купите, които бях спечелила от фигурното си пързаляне. — Не и ако си работил достатъчно усърдно, за да постигнеш целите си.

Алекс поклати глава.

— Не ме разбираш — отвърна той. — При теб е различно. Ти се грижиш къщата ти да е чиста и се гордееш, че е такава. Нямах предвид това.

Подразних се от намека на Алекс, че единственото постижение в живота ми е било във войната срещу прахта.

— Гордея се от много неща — възразих аз. — Едно от тях е, как семейството ми се справи с всичко. Как се борихме, за да останем живи. Да запазим надеждите си живи. Доста се гордея от това. Мислиш ли, че това е грях?

— Не, разбира се, че не е — отвърна Алекс. — Но не говоря за такава гордост.

— Оу — учудих се аз. — Имаш предвид суетата. Да се гордееш от това, че си красив и богат.

— Нито пък това — не се съгласи младежът.

— Тогава какво е? — попитах аз.

Алекс погледна навън през прозореца ми, към неизменно сивия пейзаж.

— Добре — започна той. — Може би ще ме разбереш по-добре, ако ти разкажа за буркана за монети. Налагаше се да си купуваме училищните униформи, затова майка ми имаше буркан за монети. Всеки ден изпразвахме джобовете си и ако в тях имаше някакви монети, ги пускахме в буркана. Един ден майка ми хвана баща ми да взема от тези монети. Нямаше пари за бира. Тя полудя. Това беше най-лошият скандал, който някога бяха правили. Майка ми имаше планове за нас. Всеки цент, който спестявахме, беше важен за нея. — Алекс млъкна за миг. — Баща ми взе буркана и го хвърли в средата на стаята. Монетите се разлетяха навсякъде. Майка ми падна на колене, за да ги събере, но брат ми, Карлос, ме блъсна на пода. Вината била моя, каза ми той. Аз съм бил онзи, заради когото се карали.

— Сигурно е било ужасно — отбелязах аз. Дори в най-лошите си свади, мама и татко винаги ни бяха убеждавали, че вината не е наша.

— Заклех се никога вече да не изпитвам срам — продължи Алекс. — Срамувах се не заради това, че родителите ми се караха и аз бях причината. Срамувах се, че мама лазеше по пода и събираше монети, за да ни купи дрехи, които другите деца приемаха за даденост. На следващия ден си намерих работа. Работех, когато можех. Най-накрая започнах постоянно в една пицария. Плащах си сам униформите и учебниците. Дойде краят на буркана за монети. Майка ми намери друг начин, за да купи униформите на сестра ми. Чувствах се горд. Горд, че бях умен. Горд, че хората ме забелязваха и ме уважаваха. Горд, че бях амбициозен. Горд, че бях прекалено добър, за да не свърша като родителите ми. А сега моля за чисти дрехи за сестра ми. Моля за всяка хапка храна, която получаваме.

— Тук не е нужно да молиш — уверих го аз. — Щастливи сме, че можем да споделяме.

— Никой не е щастлив от това.

Алекс погледна надолу или аз погледнах нагоре. Не знам как се случи, но погледите ни се срещнаха и за момент се потопих в душата му. Можех да видя всичко там, дълбините на неговата мъка, гнева му, отчаянието.

Аз също изпитвам мъка, гняв и отчаяние. Не мисля, че е останал човек на земята, който да не изпитва подобни чувства. Понякога чувствам как мъката, гневът и отчаянието ме изгарят отвътре, както някога слънцето пареше през горещ юлски ден.

Моите чувства не бяха нищо в сравнение с онова, което усетих в Алекс. Мъката му, гневът му и отчаянието му бяха като хиляди слънца, като галактика от слънца. Изпитах физическа болка, докато го гледах в очите, но не можех да ги отместя. Той първи извърна глава и се извини, или може би ми благодари. Мисля, че за Алекс двете неща означават едно и също.

Младежът излетя от стаята и ме остави да се взирам в рафта с книгите и да разсъждавам над греха на гордостта и греха на предразсъдъците, и всички останали грехове, които бях оставила зад себе си.

5 юни

Татко и аз тръгнахме с колелата към града, за да разговаряме с господин Дануърт. Не помня някога да съм виждала баща ми на велосипед, макар да си спомням деня, в който му се похвалих, че вече мога да карам.

Смятах, че ще е страхотно да прекарам известно време насаме с него. Нямахме подобна възможност, откакто се беше върнал, а имаше толкова много неща, които исках да му кажа, и толкова много, които исках той да ми каже. Но времето беше ужасно. Не валеше, но беше студено и леден вятър брулеше лицата ни. Мартенско време през юни.