Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

Може би беше по-добре, че не успяхме да проведем подобен баща-дъщеря разговор, защото, когато стигнахме в кметството, за да вземем нашата храна и да говорим с господин Дануърт, татко беше влязъл в ролята на Боб Несбит.

— Съпругата ми и аз не знаехме какво да очакваме — заговори баща ми, след като се представи. — Разбира се, не бяхме се чували с мама, но надеждата ни не беше умряла. Все пак е пълно чудо, че още сме живи. Домът ни в Сан Диего го няма, но отидохме при брата на Сали — Чарли — когато всичко се случи. Той живееше в Сюзънвил. Ако не беше мама, щяхме да останем там. Тревожех се, че живее сама и само Лора Еванс и децата ѝ се грижат за нея. В крайна сметка убедих съпругата ми и Чарли, че трябва да се насочим на изток, и това се оказа, че е поредното чудо, тъй като се отдалечихме от обхвата на вулканите, когато започнаха да изригват. На Коледа се случи третото чудо, когато се роди синът ни Гейбриъл.

— Колко души казахте, че е семейството ви? — попита господин Дануърт. Според мен това беше добър знак.

— Петима, без да включваме Гейбриъл — отвърна татко. — Сали се нуждае от допълнително храна, тъй като кърми. Иначе сме аз, съпругата ми, двете ни по-големи деца, Алекс и Джули, и братът на Сали, Чарли. Алекс и Джули са чудесни деца, най-добрите, за които може да мечтае един баща. Алекс е толкова умен. Когато всичко това приключи, ще отиде в колеж. Джули е втора майка на бебето. Всеки ден благодаря на Бога, че ме е благословил с тях.

Почувствах се много странно да чуя подобни думи от устата на татко. Не, това е лъжа. Не се почувствах странно. Догади ми се. Не защото трябваше да стоя там и да кимам, сякаш всичко е истина, а защото някак си всичко изречено от него беше вярно. Баща ми може и да познаваше Алекс и Джули само от два месеца, но между тях съществуваше връзка, която я няма вече между нас. Можеш да я усетиш в начина, по който ги гледа, по който попива всичко, което каже Алекс, и в усмивките, с които дарява Джули. Така се отнася и с Чарли. Все едно са членове на някакво тайно общество, до което никой друг няма достъп.

Когато господин Дануърт ме попита дали всичко, което татко казва, е истина, отвърнах „да“, и определено не излъгах. Не можех да обясня на мама защо е така, нито на някой друг. Джон също нямаше да ме разбере, само може би Мат би схванал какво имам предвид.

— Предполагам, че наистина ви се полага храна — заключи господин Дануърт. — Разбира се, до следващия понеделник не можем да ви дадем нищо, така че трябва да се оправяте сами дотогава. Също така не мога да гарантирам, че шуреят ви ще получи нещо или пък, че за съпругата ви ще има допълнително. Онова, което даваме, идва от всички останали. Не можем да се обадим на правителството и да им кажем, че имаме петима нови съграждани, на които да пратят допълнително храна.

— Направете каквото можете — каза татко. — Ще сме ви много благодарни.

— Ще поделяме всичко — каза господин Дануърт, ненужна реплика, която щеше да се впише чудесно онази вечер. — Ще се оправите ли още една седмица?

— Ще се наложи — отвърна баща ми. — Знаете как е. Свикнахме да сме гладни. Докато за съпругата ми има достатъчно, ще се справим.

— Бебе — изрече господин Дануърт. — Това наистина е чудо.

Татко се ухили.

— Ще ми се да имах снимки — каза той. — Миранда, Гейбриъл не е ли най-прекрасното бебе, което си виждала?

Тъкмо щях да кажа: „Да, татко“, но се усетих навреме и вместо това изрекох: „Да, така е“. Баща ми разбра какъв гаф щях да направя, но господин Дануърт не забеляза.

— Знаете ли какво, аз и съпругата ми… ами имаме малко заделена храна. Ще ви дам моята торба, за да може жена ви да изкара тази седмица. Бебе. Струва си човек да гладува за подобно нещо.

— Благодаря ви — каза татко. — Не знаете какво означава това за нас.

— Може би ще намина някой ден, за да видя малкия Гейбриъл.

— Когато ви е удобно — покани го баща ми. — За нас ще е чест.

Двамата с татко поговорихме малко на път за вкъщи. Имахме тази възможност, защото вятърът духаше в гърбовете ни. Не че бях в особено настроение за това — макар да се чувствах облекчена, че Лиза получи торба с храна. Ако не друго, поне ние не трябваше да се отказваме от голяма част от нашата.

— Когато Лиза роди в евакуационния лагер, хората постоянно правеха така — разказа ми татко. — Не само Чарли. Много други. Разполагахме с толкова малко, но много носеха каквото имат на Лиза. Непознати, които бяха чули за бебето. За тях беше изключително важно тя и Гейбриъл да оцелеят.