Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

— Може и така да е — съгласи се татко. — Но пак остават Лиза, Чарли, Алекс и Джули, които ще имат нужда да се хранят по времето на престоя си тук. Имам идея, която може да реши доста проблеми.

— Сподели я — насърчи го мама.

— Къщата на госпожа Несбит е празна — започна татко. — Ако синът ѝ се върне, семейството му има право да получава храна. Как му беше името?

— Боби — отговори майка ми. — Живееше в Сан Диего. Госпожа Несбит така и не успя да се свърже… — Мама не довърши изречението. Често се случва. Някои изречения няма нужда да бъдат довършвани.

— В такъв случай никой не знае дали е жив — каза татко. — Ще отида в града в понеделник и ще кажа, че съм Боб Несбит, че съм дошъл тук със семейството ми, за да видим как е мама, и че ще се преместим в къщата ѝ. Което, така или иначе, ще направим, за да не ви се пречкаме в краката. Дошли сме аз и съпругата ми, как ѝ беше името на нея?

— Сали — отвърна мама.

— Аз, Сали и двете ни деца, Алекс и Джули, заедно с бебето и шурея ми Чарли. Кой може да каже, че това е лъжа?

— Защо да ви вярват? — попита Мат. — Аз отидох, за да гарантирам за Сил.

— В такъв случай ще взема един от вас с мен — каза татко. — Миранда? Какво мислиш за това, да дойдеш с мен и да се закълнеш, че съм Боб Несбит?

— Хал, не съм отгледала децата си, за да лъжат — намеси се мама.

— Не си — съгласи се баща ми, — но също така не си ги отгледала, за да гладуват.

— Нямам нищо против — отвърнах аз, защото не исках мама и татко да се карат. — Щом на Сил дадоха храна, не виждам причина да не дадат на татко. А и ще е чудесно всички да се нанесат в къщата на госпожа Несбит.

— Има печка на дърва в кухнята — съобщи Мат. — Ще се нуждаете от дърва. И отоплителни уреди.

— Можем да потърсим такива — казах аз. — Както и тоалетна хартия, и всичко необходимо. О, мамо, ще е чудесно, ако татко живее там.

— Къде е къщата на госпожа Несбит? — попита Алекс, попита и Джули. — Коя е госпожа Несбит? — отново попитаха по едно и също време двамата.

Това ни накара да се засмеем.

— Най-близката ни съседка — отвърна Мат. — Къщата ѝ се намира надолу по пътя. Не можете да я видите от тук, но има път през гората, който използваме.

— В такъв случай съгласни ли сме? — попита татко, макар да не беше точно въпрос. — Миранда и аз ще отидем до града в понеделник, за да видим дали ще ни дадат храна. Ще прекараме следващите няколко дни тук, докато подготвим къщата на Несбит. Може би ако получим храна, ще успеем да убедим Алекс и Джули да останат малко повече.

— Моля те, Алекс — настоя Джули.

— Ще видим — отвърна брат ѝ.

Джули се усмихна и изведнъж осъзнах защо Джон я харесва толкова много. Усмивката ѝ те караше да забравиш всичко, което се беше случило през изминалата година.

— Не губим нищо, ако опитаме — каза мама. — Ако Миранда е съгласна.

— Съгласна съм — отвърнах аз и се усмихнах, макар да бях сигурна, че усмивката ми не накара никого да забрави каквото и да било.

4 юни

Стоях в стаята ми и се чудех кое ще бъде най-безопасното място, на което да скрия моите дневници, когато чух почукване на вратата и Алекс изрече тихо:

— Миранда?

Макар да не бях вадила нищо и дневниците ми да бяха скрити, на мига реших, че трябва да им намеря по-добро скривалище. Това се случи точно след като се стреснах от гласа на момчето.

— Аха — отговорих аз, което не прозвуча толкова приятелски, колкото исках. — Имам предвид, здрасти, Алекс. Какво искаш?

Момчето стоеше на прага на вратата, докато не му направих знак да влезе.

— Надявам се да не те притеснявам — каза той. — Чудех се дали нямаш някакви дрехи, които Джули може да заеме. Само за времето, докато сме тук.

— О, разбира се — отвърнах аз. — Джули е по-малка от мен, но можем да измислим нещо. — Сил вече беше взела половината ми гардероб. Джули можеше да получи останалата половина.

— Благодаря ти — каза момчето. — Това значи много за нея.

— Искаш ли да попитам Мат дали ще ти заеме някои от неговите дрехи? — предложих аз. Защо да съм единственото голо човешко същество в къщата?

— Би било чудесно, благодаря ти — отвърна Алекс. — Само за няколко дни, докато Джули се възстанови.

— Не се притеснявай — казах аз. — Ще видя какво ще намеря.

Алекс огледа стаята ми.

— Имаш много книги — забеляза той.

— Не чак толкова — отвърнах аз. — Чела съм всичките поне по три пъти.

— Така ми липсва четенето — призна си младежът и взе от рафта „Гордост и предразсъдъци“. — Липсва ми ученето на безполезни неща. Латински. Висша математика.