Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

— И за нас е така — съгласи се по-големият ми брат.

— Ще се оправим — каза мама. — Всичко ще е наред. Ще направим така, че всичко да е наред.

2 юни

Миналата вечер писах в дневника ми в килера на моята спалня, най-уединеното място, за което се сетих. Благодарение на светещите химикалки, които Джон ми даде, имах достатъчно светлина и макар да чувах как Мат и Сил си говорят в стаята си, единственият друг звук беше плачът на Гейбриъл.

Бебето плаче много.

Скрих този дневник при другите, но бях наясно, че скривалището ми щеше да бъде открито много лесно, ако някой го потърсеше. Достатъчно трудно ни беше, когато Мат доведе Сил в семейството. Чарли, Алекс и Джули бяха непознати и кой знае какви са били, преди да се случи всичко… кой знае какви бяха и сега.

Стоях си в килера и мислех за по-скришно място за дневниците ми, когато чух мама и Мат да спорят в спалнята на брат ми.

— Не могат да останат — каза Мат. — Наясно си с това.

— Виж какво ще ти кажа — започна мама. — Вече го казах на Джон, ще го кажа и на Миранда, когато останем насаме. Има само едно същество в тази къща, което е от значение, и това е бебето. То не може да оцелее без майка си. Това прави Лиза вторият най-важен човек тук. Всички ние, дори момичетата, можем да се оправим сами, ако се наложи. Сил също доказа това. Бебето обаче не може, така че трябва да се уверим, че Лиза ще се грижи за него, че ще има достатъчно храна, че ще му е сухо и топло. Ако това значи, че се налага всички тези хора да се преместят в къщата ни, така да бъде. Ако това значи, че ние ще ядем по-малко, за да има повече за Лиза, така да бъде. Никое бебе няма да умре, защото съм изяла втора консерва зелен фасул. Разбираш ли ме?

— Да — отвърна Мат. — Погледнато от тази страна, имаш право. Що се отнася до тази втора консерва със зелен фасул, как можеш да позволиш на татко да я изяде? Да не говорим за всички онези хора. Мамо, Джон и аз се потрудихме доста за рибата, с която разполагаме. Не ни е било забавно и не сме си играли игрички, особено втория път. Знаеш също толкова добре, колкото мен, че храната, която получаваме от града, не стига дори и за нас, още повече че няма да бъде вечна. Трябва да бъдем силни, когато се наложи да си тръгнем от тук. С пристигането на татко, Лиза и цялата тази армия, която доведоха със себе си, шансовете ни рязко намаляха. Какво ще стане, ако спре да вали? Ще се бием с тях за водата ли?

— Няма да ги изгоня — заяви мама. — Къщата ни не е просто междинна станция за Хал. Вие сте негови деца. Той също има права тук.

— Никакви права няма! — избухна Мат. — Изостави ни два пъти. Изостави те преди години…

— Решението беше на двама ни — възпротиви се мама.

— Той те заряза — настоя Мат. — Ти щеше да запазиш брака си, ако татко не те беше изоставил, и много добре знаеш, че е така. Миналото лято се отбиха с Лиза и след това отново си заминаха. Не им дължим нищо.

— Донесоха ни храна — припомни мама. — Донесоха ни храна, която ни стигна за седмици, може би дори за месеци. Храна, която можеха да запазят за себе си. Смяташ ли, че щяхме да сме по-добре, ако бяха останали? Лиза щеше да полудее от притеснение по родителите си? Храната щеше да свърши, а след това се появи и болестта. Може би нямаше да оцелее. Може би бебето щеше да умре. Нещата можеха да станат много по-лоши, Мат. Съмнявам се да станеха по-добри.

— Не знам, мамо — каза брат ми и снижи толкова много гласа си, че се наложи да слухтя по-усърдно, за да го чувам. — Може би трябваше да пуснеш Миранда да замине с тях. Може би това щеше да е едно от най-хубавите неща.

Почувствах се така, все едно някой ме беше ударил в стомаха. Досега не знаех, че татко е искал да тръгна с него и Лиза, когато ни посетиха миналото лято.

— Това ли желаеш за сестра си? — попита мама. — Евакуационни лагери? Живот като този на Сил?

— Не замесвай Сил в това — сопна се Мат. — Тя не е имала родители, които да се грижат за нея. Татко щеше да пази Миранда. Да, щеше да е трудно, но на нея и тук не ѝ е лесно. Всички знаехме, че колкото и храна да имахме, щеше да ни стигне за по-дълго време с едно гърло по-малко за хранене.

— Не можех да я пусна — заяви мама. — Не можех да изпратя Миранда или Джон, или теб с мисълта, че може никога повече да не ви видя. Не знам как родителите на тези деца, Алекс и Джули, са го сторили.

— Предполагам, че нямат такива — каза Мат. — Също като Сил.

Мама въздъхна.

— Времената са ужасни — започна тя. — Но се справихме заедно и така ще е винаги. Сигурна съм, че Хал вече мисли какво да стори от сега нататък. Междувременно ще се справим. Няма да оставим Лиза гладна, докато кърми. Не можем да позволим това да се случи.