Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

Колкото повече го ритахме, толкова повече пищеше човекът и толкова повече се разгорещявах.

В съня си помислих: „Нещата ще се обърнат и аз ще се окажа на мястото на мъжа“, но това не се случи. Сигурно се бях събудила преди това. Цялата треперех, когато станах. Цялото тяло ме болеше от падането, но честно казано, кракът ми беше най-зле, все едно някой ме беше ритал.

Преди време сънувах бебето Рейчъл. Смятах онези сънища за плашещи.

За първи път в живота си се надявах да няма бебе Рейчъл. Не знам какво се е случило с татко и Лиза и дали бебето въобще се е появило. Толкова е трудно да се роди подобно малко същество при настоящите обстоятелства. Може би Лиза беше пометнала или беше родила мъртво бебе. Колкото и ужасно да звучеше всичко това, навярно беше за добро.

Излязох на пръсти от слънчевата стая, минах през кухнята и отидох в банята. Миришеше на риба и на подлоги, и на ароматизатор с аромат на океански бриз. Свих се на студения под и започнах да се поклащам напред-назад. Тялото започна да ме боли още повече, но заслужавах подобно наказание заради мислите, които ме споходиха.

Мразя сънищата си. Мразя Мат за това, че доведе Сил в семейството, и мразя Сил, че ми прехвърли кошмарите си.

Мразя света, в който живеем.

1 юни

Някой позвъни на вратата.

Мама и аз замръзнахме при този звук. Сил беше горе и спеше. Мат и Джон цепеха дърва.

Позвъни се отново.

Мама ми направи знак да бъда тиха.

— Лора? Лора? Там ли си? Аз съм, Лиза!

— О, боже мой! Лиза? — Мама хукна към задната врата и я отвори. — Лиза? Наистина ли си ти?

Съпругата на татко плачеше.

— Моля те — рече тя. — Моля те, пусни ме.

— Разбира се — отвърна мама и я прегърна. — О, Лиза, съжалявам. Просто съм шокирана.

— Къде е татко? — попитах аз. — Тук ли е и той? Добре ли е?

— Да, да, навън е заедно с бебето — отвърна Лиза. — Всички са навън. Хал предположи, че ще е по-безопасно, ако аз дойда първа, че няма да се уплашите, ако чуете женски глас.

Поне си мисля, че каза последното, тъй като на средата на изречението ѝ хукнах да бягам, минах покрай Сил на стълбището и отворих предната врата. Там беше той: баща ми, все още жив, у дома, където можех да го прегърна и никога повече да не го пусна да си ходи.

— Миранда, Миранда — посрещна ме той. — Знаех си, че този ден ще дойде. Така и не изгубих надежда.

— О, татко! — От очите ми потекоха сълзи, но този път, за разнообразие, бяха сълзи от радост. — Не мога да повярвам. Не, не мога. Прекалено е хубаво, за да е истина.

Баща ми се разсмя.

— Истина е — отвърна той, след което се обърна към един от спътниците си, някакво момиче, забелязах аз, и взе бебе от ръцете ѝ. — Запознай се с Гейбриъл — представи ме баща ми на това малко създание и ми го подаде.

Бях толкова потресена, че името на бебето не е Рейчъл, че се подвоумих дали да го взема. Гейбриъл е хубаво име, казах си наум. Но в моята фантазия тя се казваше Рейчъл.

Татко сияеше.

— Запознай се с Миранда — твоята сестра и кръстница — каза на бебето той. — Миранда, това е брат ти Гейбриъл.

Погледнах към малкото създание, което люлеех в ръцете си.

— Момче ли е? — учудих се аз.

— Роди се точно след полунощ на Коледа — отвърна татко.

От месеци сънувам малката си сестричка, бебето Рейчъл. Преди няколко дни бях изпаднала в такова отчаяние, че се надявах никога да не се роди. В този момент държах същото това бебе, само дето беше момче, а не момиче, и се късаше да пищи.

— Много плаче — каза непознатото момиче. — Но се свиква.

Лиза и мама бяха дошли на предната врата.

— Влизайте, всички — провикна се майка ми. — Сил ще доведе момчетата. Моля, заповядайте. Можете да се стоплите в слънчевата стая, докато направя малко чай.

Лиза взе бебето, което се казваше Гейбриъл, от ръцете ми и за първи път огледах хората, с които беше дошъл татко. Тъкмо сваляха раниците и палтата от гърбовете си и май не забелязаха, че съм се вторачила в тях.

Общо бяха петима, заедно с татко и Лиза. Шест, ако брояхме и бебето. Освен баща ми имаше още двама мъже: единият беше около трийсет и няколко, а другият — или на моята възраст, или на тази на Мат. Момичето, което държеше бебето, беше малко, може би колкото Джон. Всички са толкова слаби в днешно време и сиви, и тъжни, че вече е много трудно да се определи на колко години са. Само дето по-възрастният мъж не беше слаб. Не пращеше от дебелина, но не беше и слаб.

Всички последвахме мама в слънчевата стая.