Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

Онова, което ме накара да се осъзная, беше болката. Когато изпитваш подобна като тази, ти се иска да си се удавил в този един сантиметър вода.

Претъркулих се настрани от локвата и раздвижих пръстите си, китките си, ръцете си, краката си, докато не установих, че не съм си счупила нищо. Дланите на ръцете ми бяха одрани, както май и коленете ми. Брадичката и челюстта ме боляха изключително много, но поне не изплюх нито един зъб. Цялата щях да съм в синьо-черни петна, но досега никой не е умирал от малко натъртвания.

Запълзях обратно към колелото ми. Беше паднало на една страна, но двата чувала бяха непокътнати. Гумите му изглеждаха наред.

В този момент осъзнах колко голям късмет бях извадила в онзи ден, когато се загубих. Какво щеше да стане, ако бях пукнала гума тогава? Намирах се на километри от нашата къща, без никаква представа къде съм. Щеше да се наложи да вървя.

Понякога си мисля, че всичко, което съм правила през изминалия месец, е да плача, но това съвсем не ме спря. Седнах до колелото, започнах да си повтарям отново и отново каква късметлийка съм и заплаках.

Този път не се наложи да използвам суитшърта си, за да си изтрия носа. Бях намерила пакет с кърпички в една от къщите, така че, когато ми дотрябва, бръкнах в един от чувалите за боклук и го намерих.

На това му се вика напредък.

Тъкмо бях на последната кърпичка от пакета, когато се появи Сил. Намирахме се на юг от уговореното място за среща, но вероятно ме беше търсила наоколо и тъй като паднах на Хауъл Бридж Роуд, не бях особено трудна за намиране.

— Изглеждаш ужасно — заяви Сил и ми помогна да се изправя.

— Минах през дупка — отвърнах аз.

Съпругата на брат ми кимна и изправи колелото ми.

— Кое ще ти е по-лесно? — попита тя. — Да караш колелото, или да вървиш?

Нямаше значение, така или иначе, трябваше да се преборим с километър и половина нанагорнище.

— Какво ще кажеш просто да ме оставиш да умра?

— Лора никога няма да ми прости подобно нещо — отвърна Сил. — Искаш ли да си починеш още няколко минути?

Онова, което исках, беше напълно различен живот.

— Ще се опитам да вървя — казах аз. — Прекалено съм замаяна, за да карам колелото.

— Добре — съгласи се Сил. С дясната си ръка хвана кормилото на своето колело, а с лявата на моето и започна да ги тегли, докато аз куцуках до нея.

— Ще се оправиш — увери ме съпругата на Мат след едни от най-болезнените метри, които бях извървявала в живота си. — Нямаше да стигнеш толкова далеч, ако имаше нещо счупено.

Само защото знаех, че наистина е така, не ме правеше по-щастлива да го чуя изречено на глас.

— Помня един случай, преди месеци — започна Сил. — Точно след като въздухът стана гаден. Бандата, с която бях…

— Била си с банда? — ококорих се насреща и аз.

— Не такава банда — отвърна Сил. — Когато си на пътя, откриваш банди от хора, с които да пътуваш.

Пеша, с колело, дори с камион.

— Все още има камиони? — учудих се аз. Не помня кога за последно видях подобно превозно средство.

— Разбира се, че има — отвърна Сил. — Как си мислиш, че пристига храната в Хауъл? Винаги носят провизии на градовете убежища. Не би трябвало да качват хора, но понякога го правят.

— С банда ли беше, когато срещна Мат? — попитах аз.

— Не, бях с един друг човек — отвърна Сил. — Отделихме се от останалите, защото искаше да пробва да лови риба в река Делауеър. Както и да е, това, за което искам да ти разкажа, се случи миналото лято. Бяхме в Южна Каролина, или поне така мисля. Бяхме шестима и видяхме някакъв мъж да лежи отстрани на пътя. Веднага си личеше, че кракът му е счупен. Човекът пищеше от болка.

— Направихте ли нещо? — попитах аз.

— Нямаше какво да сторим — обясни Сил. — Дори някой да успееше да намести крака му, как щяхме да го носим? Щом не можеш да се движиш с бандата, биваш зарязван. Хора умират през цялото време и когато го правят, го правят в мълчание или стенейки. Този мъж вероятно беше счупил крака си точно преди да го намерим. Щеше да лежи отстрани на пътя дни наред, докато накрая не умреше. Самият той го знаеше. Всички го знаехме. В един момент щеше да припадне от изтощение, но дотогава щеше да пищи, защото изпитваше ужасна болка и защото беше наясно, че ще умре.

— И вие го оставихте там? — учудих се аз.

— Единият от мъжете, с които бях, каза, че трябва да го избавим от мъките му — обясни Сил. — Навярно някой наистина го е сторил. Не стояхме прекалено дълго, за да разберем.

— Разказвала ли си тази история на Мат? — попитах аз.