Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

Нямахме представа кога ще се приберат Мат и Джон, но знаехме, че пътят им ще е тежък заради дъжда. Мама провери мазето дали е наводнено и изруга толкова звучно, че аз и Сил я чухме чак в слънчевата стая.

Хортън почти не яде, откакто Джон замина, но за сметка на това успя да повърне топка с косми. Печем карагьоза на барбекюто навън, но въпреки това слънчевата стая мирише на риба. Два аспирина не успяха да се справят с главоболието ми.

Мат и Джон се прибраха в 16 часа. Миналата седмица се върнаха с два найлонови чувала с риба и снаха. Този път чувалът им беше наполовина пълен.

— Останахме възможно най-много — сподели Джон. — Почти няма риба. Всички си тръгнаха.

— Облечете си някакви сухи дрехи — нареди мама. — Ще се оправим и с това, което сте хванали.

Всички бяхме наясно, че няма да се оправим. Рибата щеше да свърши за нула време и тогава щяхме да се окажем петима с храна за четирима. Може и да си повтарям постоянно, че съм свикнала да съм гладна и че не е толкова лошо, но всъщност е лошо и ненавиждам това си състояние. Мразя да ми е студено, да съм самотна и мръсна.

Първото нещо, което направи Мат, беше да отиде при Сил и да я прегърне толкова силно, че по едно време си помислих, че ще я задуши.

— Постоянно си мислех, че като се върна, няма да те намеря тук — сподели той. — Какво щях да правя, ако те нямаше?

— Защо ми е да си тръгвам? — попита Сил, което всъщност не беше точно „Обичам те и се нуждая от теб, и никога няма да те изоставя“.

Мат я пусна и тогава забеляза промяната.

— Какво си направила с косата си? — попита той. — Мамо, ти ли накара Сил да си отреже плитката? За да може да прилича на плашило като вас?

— Не, Мат — отвърнах аз. — Мама се опита да я разубеди. — Определено сега не беше подходящото време да му обяснявам за жертвоприношенията за богинята на Луната Диана.

— Изморих се от нея — каза Сил. — И без това беше изключително трудно да я поддържам чиста. Пък и така приличам на останалите от семейството.

— Не приличаш на тях — сопна се Мат. — Не разбираш ли? Обичам те, защото си нещо различно от тях и от всичко, което преживях през изминалата година.

— Аз също те ненавиждам! — изкрещя Джон. — Аз също не искам да съм в това глупаво семейство!

— Мат, отивай си в стаята — нареди мама. — Двамата със Сил. Карайте се там. И си облечи сухи дрехи.

— Мамо, не може да продължаваш да ни казваш какво да правим — възпротиви се по-големият ми брат.

— Разбира се, че мога — отвърна тя. — Докато живеете под моя покрив, мога. Сега вървете!

Сил хвана Мат за ръката и двамата се оттеглиха.

— Миранда, вземи чувала с риба и го остави в гаража — нареди мама. — Веднага.

— Може ли да си облека палтото първо? — попитах аз.

— Не говори! Изчезвай!

Сграбчих жалкия, наполовина пълен чувал с миризлива, отвратителна, неизчистена риба и излязох вън в студения, мрачен и дъждовен ден. Когато стигнах до гаража (което действие, честно казано, ми отне десет секунди), осъзнах, че нямам ключ за катинара. Бях заклещена навън, под студения дъжд, докато мама не се вземеше в ръце.

Не знаех колко време щеше да му е нужно на Мат да се влюби в късокосата Сил, но смятах, че веднъж да забележи скулите ѝ, и всичко щеше да се оправи. Това означаваше, че двамата щяха да продължат медения си месец и щеше да мине известно време, преди да ги видим отново. Аз нямах проблем с това.

Онова, което не знаех, беше колко време мама щеше да разговаря с Джон. Колкото и главата да ме болеше и да мразех карагьоз, и да бях премръзнала и мокра, и гладна, и уплашена, малкият ми брат също беше премръзнал и мокър, и гладен, и уплашен, и наистина разгневен на Мат, който явно беше стъжнил живота му през последните няколко дни.

Прилепих се до стената на гаража, чувалът с карагьоз стоеше до мен. Изведнъж започна да вали наистина силно. Нямаше как да остана суха и започнах да треперя.

— Добре ще им дойде, ако умра от пневмония — казах си, защото, когато си навън под дъжда с половин чувал мъртва риба, изговаряш на глас глупави неща.

Дойде ми на ума, че мога да извадя карагьоза от чувала и да го преброя, след което да го умножа по две, заради двата останали чувала, и да го разделя на пет — така щях да разбера колко време ни оставаше, докато единственото, което щяхме да имаме, щяха да са няколко консерви със зеленчуци.

Спомних си могилата с мъртви тела.

Замислих се колко калпава богиня на Луната беше тази Диана.

Не стоях навън повече от десет минути, но когато Джон се появи, вече се тресях доста сериозно. Брат ми носеше палтото ми и чадър.