Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

— Купата ти е красива — каза Сил, приближи се до трофея ми и го взе. — Навярно си била много горда, когато си я спечелила.

— Не особено — отвърнах аз. — Договорът за първата книга на мама е много по-голяма жертва. Първа книга, първороден, подобни неща.

— Аз също трябва да се откажа от нещо — каза Сил.

— Не дойде с много багаж — отбелязах аз.

Съпругата на брат ми се разсмя.

— Не нося много, когато пътувам — отвърна тя.

— Сигурна съм, че Диана ще те разбере. Освен това ще е толкова омагьосана от купата ми, че няма да забележи нищо друго.

— По-добре да забележи договора ми — каза мама и се присъедини към нас. — Поне тя трябва да оцени колко бързо го открих. Може и да не ти се вярва, Сил, но преди бях много организиран човек.

— Знам какво мога да предложа. — Очите на съпругата на брат ми светнаха. — Косата ми.

— Не! — изревах аз. — Не можеш да отрежеш косата си. Тя е преимущество.

— Вече не ми трябва — отвърна, Сил. — Мат обича мен, а не косата ми. Добре де, не просто косата ми. Къде е ножицата ви?

— Мислиш ли, че трябва да го правиш? — попита мама. — Косата ти е толкова красива.

— Такава е и купата на Миранда — отвърна Сил. — Както и твоят договор. Те са все неща, които са от значение. Къде държите ножицата?

Мама заклати глава, но аз отидох и ѝ я донесох.

— Няма да мога да отрежа плитката ти — констатирах аз. — Прекалено е дебела.

— Не се тревожи — каза Сил и разплете косата си. Взе ножицата от ръцете ми и започна да реже. Когато приключи, косата и не приличаше на нищо, също като моята и тази на мама, но скулите ѝ се очертаваха още по-добре.

Животът наистина е нечестен.

— Сега какво? — попита мама. — Не можем да изгорим купата на Миранда.

— Хайде да заровим всичко — предложи Сил. — Сигурна съм, че Диана ще ни разбере.

Не бях много убедена в това. Последното нещо, което желаех, беше Луната да се приближи още повече поради някакво малко недоразумение.

— Имам торбичка за подаръци някъде — каза мама. — Остана от Коледа. Не от последната Коледа. Държа си панделки в нея. Стойте тук, ей сега ще я донеса.

— Отивам в банята да се погледна на огледалото — заяви Сил. — От години не съм имала къса коса.

Хортън и аз останахме в слънчевата стая, докато се върнат. Котаракът ни не изглеждаше особено заинтересуван от жертвоприношения, така че не го попитах дали ще пожертва любимата си мишка играчка.

Мама и Сил се завърнаха. Първо сложихме купата в торбичката, договора около нея и най-накрая натъпкахме косата на съпругата на Мат.

— В гаража имаме лопата — каза мама. — Миранда, отиди да я вземеш и двете можете да заровите всичко до прозореца. Аз ще остана вътре на топло.

— Ела с нас… — започна Сил и спря по толкова смешен начин, че двете с мама разбрахме веднага какъв е проблемът.

— Наричай ме Лора — каза майка ми. — Благодаря ти за поканата, но предпочитам да наблюдавам от тук.

Отидох до гаража и взех лопатата. Сил излезе навън с торбичката. Избрахме място, на което мама щеше да ни вижда от вътре, и започнахме да копаем на смени. Всичкия сняг вече го няма и земята е рохка, така че тази задача не ни затрудни особено. Освен това сгънах торбичката, за да не е много голяма.

Спомних си колко трудно ми беше да изрека молитва до могилата с мъртви тела и осъзнах, че щом не мога да се моля там, не искам да се моля и на някаква богиня.

— Ти кажи нещо — казах на Сил. — Аз ще се моля в мълчание.

— Добре — съгласи се съпругата на брат ми. — О, Диана, богиньо на Луната. Приеми даровете ни и върни мира и спокойствието на планетата ни.

В този момент се замислих за Земята — наистина се замислих, — за цунамитата, земетресенията и вулканите, за всички ужасии, които не бях видяла с очите си, по които бяха променили живота ми, за животите на всички, които познавах, и на всички онези, които никога няма да опозная. Замислих се за живота без слънце, луна и звезди, без цветя и топли дни през май. Замислих се за времето преди година и всички хубави неща, които смятах за даденост, и за всички ужасии, които замениха тези неща. Макар да не ми се искаше да се разплача пред Сил, сълзите потекоха по лицето ми.

— Много хубаво — каза тя и нежно изтри страните ми. — Сълзите ти са най-големият дар от всички.

19 май

Беше ужасен ден.

Започна да вали миналата нощ и така и не спря. Навън стана студено и ветровито, комбинация, която ме накара да осъзная, че от седмица или повече нямахме ток. Тези прекрасни електрически печки са напълно безполезни.