Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

Джон и аз изявихме желание да отидем с тях.

— Мога да ти бъда шаферка — казах на Сил — и да направя мама щастлива.

За съжаление, онова, което направи мама щастлива, беше да ни накара да си пишем домашните вкъщи. Дори по-официалният сватбен ден на брат ни не беше основателна причина да зарежем алгебрата и Шекспир.

За сметка на това мама не ни надзираваше. Прекара целия ден в чистене на спалнята на Мат. По-големият ми брат беше прекалено нетърпелив, за да го стори преди нея.

— Трябва пак да тръгнем по къщите — казах на Джон. — Сега, когато Сил е с нас, ще имаме нужда от повече тоалетна хартия.

— Както и от още едно колело — допълни брат ми. — Хората оставят толкова много хубави неща.

— Предполагам, че не са оставили пържоли — бях сигурна в това. — Омръзна ми карагьозът.

— Как си мислиш, че се чувствам аз? — попита Джон. — Последната седмица ядем само от него.

Присъствието на Сил така ме разсея, че въобще нe се бях замисляла какво щеше да яде тя. Наистина, карагьозът беше нещо много различно. Вместо да си поделяме консерва от това или консерва от онова, сега си поделяхме консерва от това или консерва от онова и риба. Само дето карагьозът щеше да свърши в един момент и тогава пак щяхме да сме на консерва от това или консерва от онова. И с още едно гърло за хранене.

Тези мисли занимаваха ума ми много повече от „Ромео и Жулиета“.

Мат и Сил се върнаха.

— Кметът не беше там — заяви по-големият ми брат. — Господин Дануърт ще му предаде да дойде следващия понеделник, така че ще отидем пак тогава.

— Какво стана с храната? — попитах аз. — Ще ни дадат ли още една торба?

— Не и тази седмица — отвърна Мат. — Може би следващата, ако има достатъчно. Това няма значение. Двамата със Сил ще си поделим моята храна.

— Не — възрази мама. — Тя е член на семейството, така че всички ще делим.

— Добре, мамо — съгласи се Мат. — Но не искам вие да ядете по-малко, за да има повече за нас.

— Ще поделяме всичко — казах аз и се замислих какво ще е това „всичко“, когато карагьозът свърши. О, да. Вече свикнах постоянно да съм гладна.

— Можем да се върнем при реката утре — предложи Джон. — Аз, Мат и Сил, така ще хванем повече риба.

— Налага се — съгласи се по-големият ми брат. — Не знам още колко време ще има карагьоз, така че трябва да хванем колкото се може повече. Сил и аз ще отидем. Джон може да остане тук с теб и Миранда.

— Мен никъде не ме вземате — оплаках се аз.

— Джон, ти ще отидеш с Мат — каза мама. — Сил ще си остане у дома с мен и Миранда, за да се опознаем по-добре.

— Мамо — възрази по-големият ми брат, звучеше също като мен. Предполагам, че хленченето ни е семейна черта.

— Всъщност идеята е добра — каза Сил. — Освен това ще хванеш повече риба, ако не се разсейваш.

Джон се разкикоти. Мат изглеждаше така, все едно не можеше да реши кого да убие първи.

— Ще тръгнем утре рано сутринта — каза той. — Ще се върнем в сряда вечерта.

— Не — възрази мама. — Останете до петък. Джон е пълна скръб по алгебра, а колкото повече стоите там, толкова повече риба ще донесете у дома.

— Мамо — започна Мат, — може ли да обсъдим това насаме?

— Няма какво да обсъждаме. Ти и Джон сте по риболова. Сил и Миранда може да обикалят квартала и да търсят кутии с оризов пилаф. Аз ще стоя тук и ще се тревожа за всички ви. Това е правилното разпределение на задачите.

Сил избухна в смях, но когато никой не се присъедини към нея, замлъкна.

— Хайде де, Мат — започна Джон, — по-добре да хванем повече риба, преди отново да се върнем към цепенето на дърва.

За момент изпитах съжаление към по-големия ми брат. В един нормален свят нямаше да му се налага да остави съпругата си, за да ходи да лови риба с братчето си. Само че в един нормален свят нямаше да се врече във вярност на непознато момиче, ден след като я е срещнал. Поне така мисля аз.

— Тръгваме утре сутринта — заяви Мат. — Ще се върнем в петък. След това аз и Сил никога вече няма да се разделяме. Ясно ли е?

— Не чувам някой да предлага нещо друго — отвърна мама. Този път Сил не посмя да се засмее.

Значи, утре братята ми щяха да отпътуват отново. Кой знае? Този път може да се върнат със съпруга за Джон.

16 май

Аз и Сил тръгнахме на лов по къщите веднага след закуска. Предполагам, че се радваше да бъде далеч от мама. Поне аз бях.

— Мат ми каза, че си водиш дневник — каза Сил, докато карахме колелата си надолу по пътя.

— Аха — отвърнах аз. — Само за мен. Никой друг не го е чел.