Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

Почистих котешката му тоалетна, а след това и печката. По принцип това бяха задължения на Джон. Купчината с пепел навън се беше примесила със снега през последните месеци и сега, когато почти се беше стопил, тя се беше превърнала в голяма кашкава смес. Вероятно убиваше всички растения около себе си, макар че поради липсата на слънчева светлина те, така или иначе, бяха мъртви.

Постоях навън известно време и си мислех за пепелта, слънцето и смъртта, след което се затътрих към къщата, стигнах до вратата на мазето, въздъхнах звучно, за да разбере мама каква мъченица съм, и заслизах по стъпалата, като очаквах да я видя долу, заобиколена от пълни кофи, които ме чакат да ги изпразня.

Само дето мама не беше заобиколена от нищо. Тя лежеше с лицето надолу във водата.

Първата ми мисъл беше: „Мъртва е! Тя е мъртва и аз я убих“. За секунда застинах от ужас и вина. Вероятно беше припаднала и се беше проснала по лице във водата. Човек може да се удави в петнайсет сантиметра също толкова успешно, колкото и в два метра.

Казват, че миг преди смъртта целият ти живот преминава пред очите ти. Не знам за нея, но пред моите премина целият ѝ живот. Всичките ѝ надежди. Всичките ѝ страхове. Всичкият ѝ гняв.

Моментът изчезна също толкова рязко, колкото се и появи, и аз хукнах надолу по стълбите, за да я извадя от водата. Аз съм плувкиня. Ходила съм на курсове за спасители. Не се бях размотавала много дълго време навън, така че доколкото можех да преценя, мама беше припаднала около пет секунди преди да се появя.

Издърпах я от водата и ѝ направих изкуствено дишане, докато започна да диша сама.

Щом се уверих, че е жива и в съзнание, я изтеглих нагоре по стълбите, през кухнята и накрая в слънчевата стая. Мама продължаваше да кашля, но поне не беше умряла по един глупав и безсмислен начин.

Искаше ми се да ѝ се разкрещя, да ѝ кажа никога повече да не прави така, но вместо това изтичах за кърпи. Мама трепереше прекалено много, за да успее да се съблече сама, така че го сторих аз. Толкова е слаба. Яде по-малко от всички ни, така че да има повече за нас.

Подсуших я, но тя продължи да трепери. Стоплих малко вода на печката, измих я с една гъба и отново я подсуших. Намерих чисти дрехи, които да ѝ облека, още едни чорапи и палто, независимо че слънчевата стая е сравнително топла. Увих я в одеяло, след което използвах едно от последните ни пакетчета, за да ѝ направя чай. Хортън се качи в скута ѝ и тя започна да го гали, докато двамата се успокоиха.

— Не знам какво се случи — каза тя. — Бях си наред, докато те чаках, и тогава сигурно съм припаднала.

— Няма значение — уверих я аз. — Намерих те. Сега си добре.

— Дали щях да умра? — попита ме мама. — Наистина ли щях да умра по този начин? След всичко, което преживяхме, дали щях да умра така?

Бях сигурна, че задава тези въпроси на самата себе си, затова не отговорих нищо. Поне спря да трепери, което ми беше достатъчно.

Никоя от нас не спомена отново мазето. Нека къщата потъне в земята. Мама успя да избегне могилата от трупове още един ден, което беше единственото важно нещо.

13 май

Мама се беше превърнала в кълбо от нерви, докато чакаше завръщането на Мат и Джон. Постоянно гледаше часовника си, все едно бяха закъснели да се приберат след вечерния час.

Аз също се притеснявах. Тези няколко дни без тях не бяха особено приятни.

Поне мама не ме накара да се върнем в мазето. Страхувах се, че може да го стори, за да сме заети с нещо, докато чакаме. Вместо това разгръщаше един от романите, които бях взела без разрешение. Днес е събота и не се налага да пиша домашни, но въпреки това се преструвах, че чета учебника си по история.

По едно и също време двете чухме звука от техните колела, от смеха им. Стигнах до вратата първа, отворих я и ги изчаках да се приближат до прага, за да мога да ги прегърна и никога повече да не им позволявам да ни напускат.

Всичко в този момент се промени. Завинаги.

Първи вървеше Джон с чувал, пълен с риба. Втори беше Мат, който изглеждаше по-щастлив дори и от деня, в който го приеха в „Корнел“. И до него, хванато за ръката му, имаше момиче.

— Запознайте се със Сил — каза Мат. — Съпругата ми. — По-големият ми брат се ухили. — Харесва ми как звучи — продължи той. — Сил. Моята съпруга.

— Твоята съпруга — повтори мама и очевидно не ѝ харесваше как звучи това. — Мат, Джон, влизайте вътре. Миранда, вземи чувала и го остави в гаража. Ще се заемем с него по-късно.