Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

— Според мен мазето е най-доброто място — заяви мама. — Ще е достатъчно студено, поне докато осолим рибата.

Не обичам мазета. Не харесвам нашето, нито това на госпожа Несбит. Мои приятели имаха мазета, които бяха преустроени в семейни стаи или използвани за складове, но ние си имаме старомодно мръсно мазе. През лятото в него растат гъби, но мама се страхува, че са отровни, затова не ядем от тях.

Гъби. Добавих и тях към въображаемата ми вечеря, в която основното ястие е карагьозът. Все още замаяна от мисълта, добавих и шоколадова торта с фъстъчено масло.

Мама взе най-голямото ни фенерче и отвори вратата на мазето. Последвах я, за да докажа колко добра дъщеря съм. След случилото се вчера все още имаше нужда от убеждаване, че наистина е така.

— О, не — каза тя, когато освети пода с фенерчето.

Нe че можеше да се види нещо. Отражението на светлината се върна към нас. Мазето беше наводнено.

— Май трябва да измислим друго място за карагьоза — заявих аз, като продължавах да смятам, че няма да има достатъчно риба, че да се притесняваме къде ще я складираме. — Какво ще кажеш за гаража?

— Не карагьозът е проблемът — каза мама, като безуспешно се опита да ме заблуди, при положение че само преди трийсет секунди точно той беше проблемът. Трябва да почистим мазето. Не можем да го оставим наводнено.

— Предполагам, че помпата за мръсната вода е спряла да работи — рекох аз. — Заради всичкия този топящ се сняг, дъждове и липсата на ток. Защо да не оставим мазето наводнено? Поне докато Мат и Джон се върнат у дома?

— Не мислиш ли, че вече сториха достатъчно за нас? — попита мама.

В интерес на истината, не мислех така. Лично според мен двамата се бяха отправили на едно чудесно приключение, далеч от дома, далеч от мама, от слънчевата стая и от могилите с трупове.

— Виж — започнах аз, като се опитвах да звуча улегнала и разумна, а не като мрънкащо бебе, — водата е прекалено много за нас двете да я махнем.

— Ще използваме кофите, които намери — каза мама, според която нямаше проблем да се претърсват чуждите къщи, що се отнасяше до кофи и кръстословици. Тя направи няколко крачки надолу, след което се обърна към мен и каза: — Донеси сгъваемия метър. Намира се в шкафа с инструментите в кухнята.

Намерих го и ѝ го занесох. Мама слезе по останалите стъпала и заби метъра във водата.

— Петнайсет сантиметра — каза тя. — Водата е дълбока петнайсет сантиметра.

— Не можем да я махнем всичката само двете — повторих аз.

— Защо не? — учуди се мама. — Да не би да имаш по-важна работа?

Внезапно „Ромео и Жулиета“ ми се стори много интересна книга.

— Ще донеса кофите — отвърнах, — но все още не ми е ясно как ще се справим.

— На мен също — призна си майка ми. — Донеси всички кофи и онази тенджера, в която правехме супа. А, вземи и мопа. Вероятно ще ни потрябва.

— Какво ще кажеш да донеса и ботуши?

— Задължително — съгласи се мама. — И още едно фенерче, което да оставим на стъпалата.

Претърсих къщата за съдове, в които можехме да пълним вода, и за дрехи, които да ни пазят от нея.

— Правила съм това и преди — заяви мама, когато се върнах при нея с всичко, което открих. — Веднъж, когато помпата за мръсната вода беше отказала, и веднъж, когато протече бойлерът. Малко повече вода никого не е наранила, но не е добра идея да оставяме мазето в това състояние.

— Как ще изпразваме кофите? — попитах аз.

Мама се спря за момент.

— Ще ни отнеме цяла вечност, нали? — потърси съгласието ми тя. — Аз ще пълня кофите, а ти ще ги изливаш навън. Виж какво ще ти кажа. Отвори прозореца в кухнята, махни капака и изхвърляй водата през него. Не е най-добрият начин, но ще ни спести време.

— Ще се справяме по-добре, ако разполагаме с шест съда — заявих аз. — Ти ще можеш да пълниш четири, докато аз изпразвам два.

— Добра идея — съгласи се мама. — Отиди и донеси най-големите тенджери, които намериш.

Изпълних нареждането ѝ. През това време майка ми си обу ботушите и започна да пълни кофите. Докато обуя моите и сляза по стълбите, вече беше напълнила три от тях и тенджерата за супа. Взех двете кофи, пренесох ги от мазето до кухнята и изхвърлих водата навън. Тръгнах обратно и си помислих, че това е най-тъпото нещо, което съм правила през последната една година, дори през целия ми живот.

От друга страна, това начинание заемаше вниманието на мама — не стоеше постоянно на вратата в очакване Мат и Джон да се завърнат. За мен пък беше разсейване от мислите ми за купчини с мъртви тела.