Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

От всички глупости, които някога съм правила, тази беше най-голяма, защото можеше да умра тук и никой да не разбере какво се е случило с мен.

Точно в този момент изгубих контрол над себе си. Нe беше лесно да се разплача в слънчевата стая, защото през цялото време бяхме заедно, а по-добре да си сам, когато лееш сълзи. Досега не бях оставала сама както в този миг, потна и трепереща, гладна и изгубена. Първо се търкулна една сълза, а после и втора, след което заревах и изпуснах парата от насъбраните тъга, гняв и страх за последните шест месеца.

Можех да плача вечно, но не разполагах с носни кърпички и единственото, в което можех да си издухам носа, беше моят суитшърт. Продължавах да се потя, да треперя, да съм гладна, изгубена и отвратена. В този момент започнах да се смея, за известно време се смях и плаках, после просто се смях, след което само се тресях. След няколко минути си помислих, че всичко е отминало и ще съм наред, но сама не усетих кога съм заплакала отново.

Казвах си, че мама не лее сълзи заради мен, но знаех, че не е така. Всичко това приличаше на сцената от „Вълшебникът от Оз“, когато Дороти вижда в кристалната топка как леля Ем плаче за нея. Знаех, че и мама плаче. Тя плачеше, защото се притесняваше изключително много за Мат и Джон, а сега и за мен самата. При тази мисъл заревах още по-силно, защото и аз бях силно обезпокоена за братята ми, и определено се тревожех много повече за себе си, отколкото мама. Тя смяташе, че нахлувам в къщите на Хауъл Бридж Роуд като една непокорна дъщеря. А аз всъщност бях изтощена и изгубена, и измръзнала, и изплашена.

Бях наясно, че не мога да остана тук вечно, така че когато спрях да се треса от истерията и продължих да се треса от студа, се качих на колелото и се оставих краката да ме водят. Правех само десни завои, но дълго време бях в покрайнините, където нямаше нищо друго освен изоставени ферми.

Най-накрая направих ляв завой, защото десните не ми свършиха никаква работа. Карах колелото може би около километър надолу по пътя, когато в далечината видях нещо, което приличаше на могила.

Тя определено привлече погледа ми. Подкарах колелото към нея. Когато се доближих достатъчно близо, за да не може прахта във въздуха да закрива гледката ми, осъзнах, че могилата беше съставена от тела.

Слязох навреме от колелото, за да повърна. Част от мен ми казваше да се кача отново на него и да тръгна в противоположната посока, но не можех да откъсна поглед от купчината.

Могилата беше висока около два метра и беше във формата на пирамида — повече трупове долу, отколкото горе. Не беше оформена добре и на някои места имаше сняг, а на други — не, което я правеше да изглежда недодялана. Студът беше запазил доста. Виждах ръце и крака да стърчат от долната част, а на върха се подаваха глави.

Тук хората умираха още през лятото, но преди нещата да станат зле, телата бяха погребвани. Също така имаше и кремации, макар че вероятно приличаха на погребални клади. Всички спазвахме неписаните правила да не задаваме въпроси за такива неща. Не и ако не е много наложително.

Когато слънцето се скри и времето застудя повече, умряха още хора. Глад, болести, самоубийства. Телата се появяваха бързо, а останалите не знаеха какво да правят с тях.

Помислих си дали госпожа Несбит не беше в купчината. Познавах толкова много хора, които бяха починали, но в този момент се сетих само за нея. Възможно беше госпожа Несбит да се намира в покрита със сняг могила върху някое поле в покрайнините на града и ако мама научеше, това щеше да я убие. Тя беше нещо повече от съседка. Тя беше част от семейството ни.

Казах си, че не трябва да поглеждам, но разбира се, го сторих. Беше ми трудно да разпознавам лицата заради снега и разстоянието — все пак могилата беше по-висока от мен. Не видях госпожа Несбит, която вероятно беше кремирана, тъй като почина сравнително рано. За сметка на това видях госпожа Санчес, директорката на моята гимназия, а също и Мишел Уебстър, която познавах от пети клас, и братята Бийзли — две старчета, без много зъби в устата си, които обикновено стояха пред железарията, независимо дали времето беше хубаво, или лошо, и си бъбреха чрез някакъв техен таен код. Бяха наследници на Джедедая Хауъл, също като мама. Също като мен.

Сметнах, че трябва да изрека молитва за тези хора, да покажа уважението си към живота, който бяха водили, и онова, което всъщност бяха. Не знам много молитви и единственото, което ми дойде веднага на ума беше „избави ни от злото“, което не ми се стори подходящо. Вместо това казах „Съжалявам!“ силно и ясно, след което го повторих отново.