Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

Можехме ние да сме на тяхно място. Трябваше да сме ние. Нямахме повече право от тези хора, да останем живи на 11 май. Защо Мишел Уебстър да е мъртва, а аз не? Тя се справяше по-добре в училище. Имаше повече приятели. Въпреки всичко, ето ме мен, стоя пред мъртвото ѝ тяло.

Избави ни от злото. Изпрати ни при злото май е по-подходящо.

Качих се на колелото си, започнах да въртя педалите с всички сили и се озовах на черния път зад гимназията.

От там поех към града, обратно към Хауъл Бридж Роуд, обратнo към нашата къща и слънчевата стая.

Мама ми отвори вратата. Смятах, че ще бъде любяща и внимателна, но не се оказа така.

— Значи, се върна — каза тя. — Не бях сигурна, че ще го сториш.

— Нямаше къде другаде да отида — отвърнах аз и се насочих към огъня, от чиято топлина отчаяно се нуждаех. — Момчетата… — започнах.

— Няма да се върнат? — рече мама.

— Как биха могли? — попитах я аз. — Мъртви са. Всички са мъртви.

Мама пребледня и за един миг си помислих, че ще се свлече на пода.

— Мат и Джон са мъртви? — изпищя тя.

— Не! — изкрещях в отговор аз. — Не Мат и Джон! — Представих си братята ми на могилата, представих си всички нас там и издадох звук, който дори не мога да опиша. Дойде някъде отвътре, от мястото, където крия гнева и мъката си, един звук, който никой не трябва да чува.

— Миранда! — Мама ме сграбчи и започна да ме разтърсва. — Миранда, как разбра? Някой ти каза ли?

— Видях ги! — изхленчих аз. — О, мамо, беше ужасно. Най-лошото нещо, което някога съм виждала.

— Къде? — попита тя. — Можеш ли да ме заведеш до там? Сега. Трябва да отидем веднага.

— Добре — съгласих се аз. — Но не се налага да ходиш, мамо. Не видях госпожа Несбит там. Сигурна съм, че не беше там.

— Госпожа Несбит? — учуди се мама. — Защо госпожа Несбит да е край реката?

— Не съм ходила край реката — обясних аз. — Мат и Джон натам ли… — дори не можех да завърша изречението.

Мама си пое дълбоко въздух.

— Мат и Джон — започна тя, — връщат ли се у дома?

— Как може да се връщат? — попитах аз. — Току-що каза… — все още не можех да го изрека.

— Не съм — възрази мама. — Помислих си, че ти го каза.

— Какво? — учудих се аз. — Какво съм казала? Прибрах се, а ти ми каза, че Мат и Джон няма да се върнат.

— Разкажи ми всичко, което знаеш за братята си — нареди мама. — Не пропускай нищо.

— Заминаха във вторник — започнах да обяснявам аз. — Отидоха при река Делауеър, за да ловят карагьоз. Трябва да се върнат в събота. Това е всичко, което знам. Ти какво знаеш?

— Абсолютно същото — отвърна мама. — О, Миранда. Изкара ми акъла.

Изгледах я за миг, след което двете избухнахме в смях. Странно е: Хортън проспа всичките истерии, но когато ни чу да се смеем (трябва да призная, че и смехът ни беше доста истеричен), се събуди и напусна стаята. Това ни накара да се разсмеем още повече.

— Какво искаше да кажеш за госпожа Несбит? — попита мама. — Какво говореше за нея, Миранда?

Замислих се колко ли ужасена е била мама при мисълта, че може повече да не види никого от нас. Сетих се за всички хора, които изгуби през изминалата година.

— Нищо — отвърнах аз. — Видях поле с много пресни трупове. Братята Бийзли бяха там. Това имах предвид, когато заговорих за момчетата. Госпожа Несбит вероятно не е. Поне се надявам да не е.

Мама кимна.

— Навярно навсякъде има такива гробове — каза тя. По целия свят. Хайде, Миранда. Облечи си нещо по-топло, а аз ще ти направя супа.

Изпълних нареждането. Дори си изядох супата. Но онова, което видях, ме наведе на мисълта — на вледеняващата и болезнена мисъл — че един ден, някъде, и ние ще станем част от планина от трупове, която се издига към мрачното небе.

12 май

— Мат и Джон ще се върнат утре — каза мама, сякаш, като го повтаряше постоянно, щеше да си гарантира, че братята ми ще се приберат. — Ще ни трябва място, на което да складираме рибата.

— Наистина ли смяташ, че ще донесат толкова много? — попитах аз.

Във фантазиите си, когато си позволявах да имам такива, си представях карагьоз с бяло вино, пълнени печени картофи и сотиран зелен фасул. Със салата за предястие и шоколадов мус за десерт. И мелба.

— Да се надяваме — отвърна мама. — Не ми се ще да си мисля, че ще мръзнат толкова дълго време и няма да хванат нищо.

— Освен настинка — изрекох и осъзнах, че мама би оценила шегата преди година, но не и сега.

Преди година. На 18 май щеше да стане една година, откакто астероидът удари Луната. На 12 май миналата година нямах никаква представа, че животът ми — че животът на всички — е на път да се промени. Преди една година най-големият ми проблем… Всъщност преди една година нямах никакви проблеми. Може би съм си мислела, че имам, но не е било така.