Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

Нe ми отне повече от шест курса, за да ме заболят краката и гърбът. Бях сигурна, че дори и след тях, ако отново измерехме с метъра нивото на водата, тя отново щеше да е петнайсет сантиметра.

Мама продължаваше да работи, без да се оплаква, макар че със сигурност и нейното тяло я болеше толкова, колкото и моето, от навеждането с тенджерата, за да я напълни с вода, която след това да излее в кофата.

От половин час се трудехме мълчаливо, единствените звуци край нас бяха плискането на водата и стъпките ми по стълбището на мазето. Мислех си да изразя мнението си колко тъпо е всичко това, но сметнах, че не е редно. Вместо това реших да се пошегувам със ситуацията.

— Истинска загуба е, че не можем да оставим водата да замръзне — казах аз. — Така щях да си направя закрита ледена пързалка.

Мама се изправи и се протегна.

— Липсва ли ти пързалянето? — попита ме тя.

В сравнение с какво? — помислих си. — Храна? Приятели? Татко? Вместо това изрекох само:

— Малко. Харесваше ми да се пързалям на езерото тази зима.

— А на мен ми харесваше да те гледам как го правиш — каза мама. — Не казвай на братята си, защото се забавлявах да гледам как Мат бяга, а Джон играе бейзбол, но определено пързалянето ми беше най-любимо от трите. Скъса ми се сърцето, когато се наложи да се откажеш.

— Моето също — отвърнах аз.

— Понякога си мисля за всички неща, които имахме и изгубихме — започна мама. — Твоето пързаляне. Лъки, котката ни преди Хортън. Дори родителите ми, които починаха толкова рано в моята младост. Може би изгубихме нещата, които обичахме тогава, за да можем да изгубим всичко останало сега.

— Не сме изгубили всичко — отвърнах аз и взех кофите от ръцете ѝ. — Все още имаме самите нас, къщата и Хортън. Както и наводнено мазе, и болки в гърба.

— Нямаше ли такъв гръцки мит? — попитах при един от курсовете ми. — За някакъв, който трябвало да изпразни океана с лъжица, и тъкмо щял да приключи, когато заваляло за четирийсет дни и четирийсет нощи?

— Ако няма, трябва да измислят — отвърна мама. — От колко време работим?

— От прекалено много — казах и погледнах часовника си. — Вече повече от час.

Мама отново се протегна.

— Прекарах четиринайсет часа родилни мъки с Мат — сподели тя. — Онова беше по-лошо.

Помислих си колко невероятно ми звучи да срещна някой мъж, да се влюбя в него, да се оженя и да имаме бебета. Особено след като щях да прекарам целия си живот в мазето, където в не особено далечното бъдеще щях да се превърна в гъба. Надявах се да съм от отровните.

Не знам още колко дълго работихме, докато не осъзнах следното: мама знаеше, че изпълнението на тази задача е невъзможно, но не ѝ пукаше. Това беше удачно извинение да ме възпре да изляза навън и да претърсвам чужди къщи. Единственото забавление от месеци насам, и тя беше решена да ми го отнеме, дори това да значеше да ме заключи в мазето и да ме кара да изсипвам кофа след кофа.

Добре де, не бях заключена. А и мама се трудеше също толкова усърдно, колкото мен. Дори по-усърдно. Въпреки това извинението беше достатъчно удобно, за да ме държи под око.

Като се имаше предвид, че предния ден избягах от вкъщи като седемгодишно дете, може би имаше право. Нo сега можех да обикалям на колелото си из града и да търся отоплителни уреди, кутии с оризов пилаф и наполовина използвани рула тоалетна хартия.

Мат и Джон ги нямаше от пет дена, а аз изчезнах само за пет часа от полезрението ѝ и получих това.

Забавно е. Пиша тези неща, защото така ги чувствам, и макар да знам, че се държа детински, съм убедена, че съм права. Може би не сто процента права, но някъде там. Ако не се бяхме заели с мазето, мама щеше да ми намери някаква друга работа в къщата. Искаше да съм ѝ подръка и наводнението ѝ осигури много добро оправдание, за да го стори.

Всичко това, разбира се, развали още повече настроението ми, но продължих да вземам кофите от нея и да ги нося горе, където да ги изхвърлям през прозореца, защото вече изиграх своята роля на седемгодишна бегълка вчера и онова, което получих за награда, беше могила от мъртви тела, която щях да помня, докато не станех част от нея.

След известно време се наложи да спра.

— Ще си почина няколко минути — съобщих аз. — Ще отида да проверя Хортън и да изхвърля пепелта от печката.

— Аз ще остана тук — отвърна мама. — Кача ли се горе, повече няма да се върна.

Това ми звучеше като чудесна причина да се разкараме от тук, но когато мама е в подобно настроение, не трябва да се карам с нея. Взех кофите, изпразних ги, върнах ѝ ги и отидох да проверя Хортън. По-точно купичката му с храна. От снощи почти не беше хапвал, което започна да ме тревожи.