Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

Мат се върна у дома изтощен, но когато видя колко е чисто навсякъде, настроението му се повдигна.

— Сил, фантастична си — каза той.

Съпругата му се труди също толкова усърдно, колкото аз и мама, но не и повече.

Понякога ми се иска да убия по-големия ми брат.

27 май

Не помня кога беше последният път, в който бях в добро настроение. Като че ли единственото, което правя, е да мрънкам, да се оплаквам и да се самосъжалявам.

Тъй като къщата беше изчистена безупречно, а Ромео и Жулиета бяха тотално мъртви, казах на мама, че отивам да претърсвам къщи. Изглежда, и тя искаше да се освободи от присъствието ми за известно време, така че не възрази.

— Аз също ще дойда — заяви Сил. Съвсем не ми беше такава идеята. — Искаш ли да дойдеш с нас, Лора?

Благодаря на бога, че мама каза „не“.

— Вижте дали няма да ми намерите нови книги за четене — каза тя вместо това.

Не исках да претърсвам къщи със Сил. Исках да прекарам известно време сама. Опитвах се да измисля тактичен начин, по който да го обясня на съпругата на брат ми, но преди да успея да го сторя, тя каза:

— Хайде да се разделим. Можем да се срещнем тук по обед.

— Как ще намериш пътя за обратно? — попитах аз. Мат щеше да ме убие, ако изпуснех Сил от поглед и тя се изгубеше завинаги.

— Никога не се губя — отвърна тя. — Ще се върна точно тук. Не се безпокой.

Спомних си как се изгубих в онзи ден, а живея тук през целия си живот. Само че Сил е възрастна омъжена жена, а аз съм малката сестричка на съпруга ѝ. И наистина ми се искаше да прекарам известно време сама.

— Добре — казах аз. — Ще се видим тогава.

Карахме колелата си заедно до Шилър Роуд и Сил зави наляво. Аз продължих надолу по Хауъл Бридж Роуд, докато не завих надясно по Пен Авеню. Имаше много хубави къщи там. Кварталът беше много приличен.

Наистина обожавам да прониквам в чужди къщи и определено се ободрявах, когато виждах как са живели по-богатите хора в Хауъл. Не че намирах кой знае какво в техните домове. Всички бяха наясно, че на Пен Авеню има много хубави неща за грабене.

За щастие, намерих книги за мама, една електрическа печка и което е най-хубавото, два чифта дънки, на които още висяха етикетите с цените, с размер, в който преди никога не бих се побрала. Пробвах единия чифт и той се оказа леко хлабав (май карагьозът няма чак толкова много калории), но определено можеше да се носят. Сил тежи по-малко от мен, но предполагах, че може да носи втория чифт с колан. Със сигурност щеше да оцени новата придобивка в гардероба си.

Намерих и един ароматизатор за стая с аромат на океански бриз. Температурите бяха скочили до десет градуса по Целзий и мама беше започнала да отваря прозорците, за да проветрява къщата, но така или иначе, всичко мирише на риба. Също така открих и малко шишенце с аспирин — заедно с ароматизатора бяха най-успешните ми открития.

Балансирах кормилото на колелото ми, като сложих един чувал с плячката си от едната страна и един от другата, и се запътих към мястото на срещата. Настроението ми беше много по-добро от доста време насам. Представих си колко ще е щастлива Сил, когато види подаръка си, и как Мат щеше да оцени щедростта ми, и как мама щеше да хареса книгите, които намерих, и как Джон… Е, как Джон щеше да се окаже, че всъщност е голям фен на ароматизаторите за стая с мирис на океански бриз. Добре де, не можех да измисля кое от нещата, които носех към дома ни, можеше да накара Джон да се зарадва, освен може би аспиринът — щеше да му е от полза, когато има мускулна треска от цепенето на дърва.

Джон никога не е бил лесен за избиране на подарък.

Макар да нямаше никой наоколо в радиус от няколко километра, не започнах да пея, но за сметка на това си свирках, докато карах колелото. Харесваше ми плискащият звук, когато минех през някоя локва по пътя. Тогава осъзнах нещо важно: не беше необходимо да съм щастлива през цялото време. С всичко, което се случи, никой не трябваше да очаква да бъде щастлив. Такива моменти на щастие можеха да се появят като чифт нови дънки и човек трябваше да ги цени, защото бяха толкова редки и неочаквани.

Даже осъзнах защо Мат се е оженил за Сил десет минути след като се е запознал с нея. Защото е била рядка и неочаквана.

Разбира се, и дългата коса е спомогнала.

Свирках си „Сънувах Джини със светлокафявата коса“, песен, която научих в трети клас и която не съм чувала оттогава, когато минах през една дупка и излетях от колелото.

Приземих се в една локва с лицето напред и за момент се паникьосах напълно. Спомних си мама в мазето и кълна се, помислих си, че ще се удавя.