Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

— Тук е толкова топло — каза младежът.

Печката на дърва гореше, разбира се, както и една от електрическите. Според мама така щяхме да спестим дърва.

— Моля — покани гостите ни мама, — разполагайте се. Лиза, мога ли да направя нещо за бебето?

— Гладен е — отвърна съпругата на татко и започна да го кърми. Другите хора — тяхната банда — се държаха така, все едно това беше най-нормалното нещо на света.

Не трябваше да си търся накъде да извърна поглед, тъй като при нас нахлуха Сил, Мат и Джон. Джон прегърна татко и го държа по-дълго дори и от мен, след което и Мат мина по редицата.

— Запознайте се със Сил — представи жена си по-големият ми брат. — Съпругата ми.

— Съпругата ти? — учуди се татко и отново прегърна Мат. — Кога се случи това?

— Преди три седмици — отговори Мат.

— Може ли да целуна булката? — попита баща ни, но не изчака позволение. Прегърна Сил, която се съпротивляваше за миг, но след това откликна, като също го прегърна и целуна по бузата.

— Можете ли да повярвате? — започна татко. — Синът ми се е оженил.

— Поздравления — каза по-възрастният от двамата мъже и се ръкува с Мат. — Чудесни новини. Хал говори толкова много за теб, но никога не е споменавал, че има снаха.

— От тук ли си, Сил? — попита татко. — Заедно ли учихте с Мат?

— Не — отвърна момичето. — Запознахме са наблизо.

— Чудесно. Лиза, скъпа, можеш ли да повярваш? Мат се е оженил.

— А ти имаш бебе — констатира по-големият ми брат.

— Момче — съобщих аз. — Казва се Гейбриъл.

— Имам братче? — Това беше Джон. — Уха.

Татко се засмя.

— Всичко е уха — съгласи се той. — О, съжалявам. Трябваше да ви запозная. Просто… е, ще ме разберете. Лора, всички, това е Чарли Ръдърфорд, а това там са Алекс и Джули Моралес. За тези, които още не са разбрали, това е Лора, майката на моите красиви деца Мат, Миранда и Джон. А това е Сил, моята неочаквана снаха.

Ето ни и нас, единайсет души в нашата слънчева стая. Преди малко Алекс Моралес беше казал, че тук е топло, но с топлината от телата ни и остатъчната миризма на риба беше станало почти непоносимо да се стои в помещението.

— На чайника му трябва известно време, за да заври — обясни мама. — Моля всички, сядайте. Миранда, донеси чашите и чаените пакетчета.

Отидох в кухнята. Момичето, чието име беше Джули, ме последва.

— Нека ти помогна — каза тя. Дадох ѝ две чаши, които да занесе.

Мама използваше чайчетата си отново и отново, но въпреки това ѝ бяха останали само шест. Сега щяхме да използваме пет от тях.

Да не би татко да очакваше да храним всички тези хора? Разбира се, той и Лиза имаха право да получат онова, с което разполагахме, но останалите бяха напълно непознати за нас. И то в четвъртък. Ако ги хранехме по начина, по който се хранехме и ние, до събота щяхме да останем без нищо.

Мисля, че видях Алекс да хвърля бърз поглед на Джули.

— Само гореща вода за сестра ми и мен — каза той и подаде една от чашите на татко.

— Това е просто преварена дъждовна вода — съобщи мама.

— Но е в чаша — отвърна Джули. — И при това в топла стая.

Чарли се разсмя и смехът му промени цялата атмосфера наоколо.

— Виждате ли колко малко ни трябва, за да се зарадваме? — попита той. — Много мило от ваша страна, госпожо Еванс.

— Наричайте ме, Лора, моля — каза мама. — Иска ми се да можех да ви предложа повече. Миранда, донеси бутилката с екстракт от лимон. Ще придаде на водата малко вкус.

Хукнах обратно в кухнята, намерих целта си и се върнах в слънчевата стая. Връхлетях върху Алекс и се изчервих, докато се извинявах.

— Вината е моя — каза той. — Застанах на пътя ти.

Погледнах към него, но така, че да не си личи. Напомняше ми малко на Сил — все едно слабостта му беше естествена, създадена точно за неговото тяло.

Очите му бяха много тъмнокафяви. Преди харесвах по-атлетични момчета, но си личеше, че щеше да е голям красавец при нормални обстоятелства.

Сегашните не бяха такива и макар да не можех все още да повярвам, че в слънчевата ни стая беше паднал някакъв младеж, повече се вълнувах от завръщането на татко у дома.

— Как е баба? — попитах аз. — Намерихте ли я?

— Как са родителите ти, Лиза? — на свой ред попита мама. — Добре ли са?

Съпругата на татко беше приключила с кърменето на бебето и сега го потупваше нежно по гърба.

— Дай го на мен — каза Чарли и Лиза му подаде Гейбриъл.

— Така и не отидохме на запад — обясни татко. — Така че не знаем.

— Беше ужасно — сподели съпругата на баща ни. — Ходехме от един евакуационен лагер в друг, докато бях в състояние да вървя. Тогава ни удари грипът. По времето, когато махнаха карантината, бях неспособна да пътувам.