Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

— Всички ни помагаха — каза татко. — Лиза получаваше допълнително храна, защото беше бременна. Там имаше страхотни хора: доктори и сестри, които рискуваха живота си, за да помагат на другите. Когато Гейбриъл се роди, ни казаха да не се опитваме да отидем на запад. Казаха, че нямало смисъл: Колорадо и Невада били опустошени. Оцелелите от там се преместили на изток и на юг.

— Мислехме за вас през цялото време — споделих аз. — Тревожехме се и се надявахме всичко да е наред.

— Вие също никога не сте напускали мислите ни — отвърна татко. — Мислите ни и молитвите ни.

— Гейбриъл наистина ли се роди на Коледа? — попитах аз.

— Разбира се — отговори Чарли. — Бях там. — Бебето беше хванало здраво безименния му пръст.

— Да не си доктор? — попита Мат.

Чарли се засмя отново.

— Не, не съм — отвърна той. — Занимавах се с телемаркетинг.

Всички се засмяхме при самата мисъл за тази професия.

— Запознахме се в евакуационния лагер — обясни татко. — Чарли беше чудесен, помагаше на всички и повдигаше настроението ни.

— В твоите уста звучи като затворнически лагер — намеси се Мат, който стискаше ръката на Сил. Чудех се какво ли му беше споделила съпругата му за времето, което беше живяла по пътищата.

— В някои отношения наистина беше — отвърна татко. — Особено по време на карантината. Храната, одеялата и лекарствата никога не бяха достатъчни. Но се справихме, Лиза роди бебето и благодарение на Бога, двамата оцеляха.

— Всички ли се запознахте в лагера? — попита Джон. — Съжалявам, но ви забравих имената.

— Алекс и Джули Моралес — каза Алекс. — Не. Срещнахме се по-късно, преди около два месеца. Времето вече не е от особено значение.

— Лиза и аз решихме да се върнем — продължи татко. — Тя знаеше колко е важно за мен да бъда с децата ми, с всичките ми деца. Чарли дойде с нас, защото на онзи етап не можехме да си представим живота си без него. Той е най-добрият приятел, който някога сме имали. Натъкнахме се на Алекс и Джули, които също се връщаха на изток.

— Задържали сте се заедно толкова дълго време? — учуди се Сил.

— Знам — отвърна татко. — Необичайно е. Но някак си се превърнахме в семейство. Други хора се присъединяваха и си тръгваха, но петимата останахме заедно.

— Хал и Лиза бяха много мили с нас— призна Алекс. — Защитаваха Джули.

— Тя заслужава някой да я покровителства — отвърна Чарли. — И двамата го заслужавате.

— Знам, че не е честно, Лора — каза татко. — Да нахълтаме тук по този начин. Ако трябва да бъда напълно честен, нямам представа какво да правим оттук насетне.

— Джули и аз няма да останем — обяви Алекс. — Имаме други планове.

Татко вдигна ръка, за да накара младежа да спре.

— Джули е изтощена — каза той. — Виж я. Едва държи клепачите си отворени. Трябва ви време да се възстановите, преди да потеглите отново.

Затаих дъх, чаках отговора на мама за всичко това. Едно беше да съм развълнувана, че татко се е прибрал, а съвсем друго за нея да посрещне бившия си съпруг, новата му жена и бебето им, както и трима непознати.

— Хващате ни в добро време — каза майка ми. — Мат и Джон прекараха последните няколко седмици край река Делауеър в риболов.

— Сериозно — учуди се татко. — Карагьозът появи ли се?

— Наловихме доста — отвърна Мат.

— Достатъчно за всички ни, поне за няколко дни — каза мама. — Разполагаме и с някои консерви. Част от правителственото подаяние. Получаваме храна в понеделник.

— Може би ще дадат и на татко — предположи Джон. — Както дадоха на Сил.

— Няма да разберем отговора на този въпрос до понеделник — каза майка ни. — Но ако нямате нищо против да ядете риба през следващите няколко дни, не виждам причина да не можете да останете тук.

— О, Лора — възкликна татко.

— С Лиза и бебето ще спите в слънчевата стая — започна мама. — Не можем да разчитаме на тока, но печката на дърва ще гори през цялото време. Така ще е най-добре за бебето. Джули, аз и Миранда можем да си делим кухнята, а Джон, Алекс и Чарли — трапезарията. С наличните матраци, спални чували и одеяла, мисля, че ще се оправим.

— Много мило от твоя страна, Лора — каза Чарли. — Ще видиш, че сме чудесни работници.

— Добре — отвърна мама. — Това е решено. Джон, вземи една торба и отиди до гаража за малко риба. Не, по-скоро много риба. Страхувам се, че ще се наложи да се храним на смени, но поне ще има вечеря за всички.

— Ядем само по два пъти на ден — отбеляза Мат.

— Шегуваш ли се? — изуми се Алекс. — Две яденета на ден? Това си е лукс.