Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

3 юни

Ако преди седмица някой ме беше попитал какво би ме накарало да се почувствам по-добре, бих казала следните три неща: 1) да науча как са татко, Лиза и бебето; 2) да срещна момче на моята възраст; 3) течаща вода.

Сега имам и трите. Предполагам, че трябва да се чувствам по-добре.

Татко и Мат пуснаха отново водата, което, с десет души и бебе в къщата, си е нещо много хубаво. Всичкият този сняг и дъжд най-накрая ни се отплатиха и звукът от казанчето в тоалетната е истинска музика за ушите ни.

Гейбриъл не е точно бебето Рейчъл, но в последно време като че ли пищи по-малко. Мама сподели, че и Джон имал много колики, но аз не помня това. Чарли се справя чудесно с най-малкия ми брат. Струва ми се, че Гейбриъл не плаче само когато го кърмят и когато Чарли му пее приспивни песнички.

Алекс може и да не е тийнейджърът на мечтите ми, но все пак е тийнейджър. Той е на осемнайсет години и ако всичко беше нормално, щеше да завършва гимназията и да се готви да влезе в „Джорджтаун“. Джули казала това на Джон, който казал на мама, която казала на Мат, който каза на мен.

Макар Алекс да не е момчето на мечтите ми, Джули определено е момичето на мечтите на Джон. Или просто брат ми е толкова жаден за някого на неговата възраст, колкото съм и аз. Той и Джули винаги сядат един до друг и си говорят, дори играят на шах. Изглежда, Алекс одобрява Джон, а мама харесва Джули. Определено мама одобрява Алекс, който става всеки път, когато майка ми се появи в стаята, и казва „моля“ и „благодаря“, и „мога ли да ти помогна“. Той е мечтата на мама за тийнейджър.

С всичкото това щастие наоколо, човек може да си помисли, че и аз съм щастлива. Или най-малкото, че няма да съм толкова обсебена от мисълта докога ще ни стигне рибата.

Само дето всички сме. Никой не го казва на глас, защото ще е грубо. Днес, вместо риба и четвърт консерва зеленчуци за всеки (освен Лиза, която получава двойни порции от всичко), ядохме риба и лъжичка зеленчуци.

Невероятно е. Никога не съм харесвала червено зеле, но сега, когато получавам само по хапка от него, е единственото нещо, за което мога да мисля. Колко е приятно. Колко е вкусно. Колко различно е от рибата.

Съвсем скоро и нея няма да я има.

Чарли яде най-малко от всички ни и честно казано, си мислех, че се промъква в гаража и краде карагьоз, докато не ни сподели историята си.

— Преди тежах сто и седемдесет килограма — започна да ни разказва над четвърт лъжица червено зеле. — На двайсет и трети май трябваше да се подложа на операция за намаляване на теглото. Вместо това бях подложен на гладна диета, в която бяха включени много ходене и каране на колело. — Мъжът се засмя. — Сега се намирам в най-добрата си форма.

— Всяко зло за добро — каза Сил и всички се вторачихме в нея. — Баба ми постоянно повтаряше това — продължи съпругата на брат ми.

Всички се разсмяхме и започнахме да изричаме клишета, които някога означаваха нещо. Рано пиле рано пее. Голяма риба в малко езеро.

Най-доброто беше: половин хляб е по-добре от никакъв хляб. Помислих си, че никога няма да спрем да се смеем, след като татко каза това.

Тогава Гейбриъл нададе вой и Лиза го накърми за осемдесет и седми път през този ден, а всички ние притихнахме.

— Мислех си — започна татко, — че е чудесно да стоим тук, и, Лора, представа си нямаш колко сме ти благодарни, но тази къща не е предназначена за десет души.

— Всички сме наясно с това — съгласи се мама.

— Двамата с Джули няма да останем още дълго — съобщи Алекс. — Нямаше да останем и толкова, но тя се нуждае от почивка.

— Ти също — намеси се Джули. — Ти си онзи, който припадна миналата седмица.

— Джули — сопна се Алекс.

— Всички имаме нужда от почивка — каза Чарли. — Лора, ти… всички вие спасихте живота ни.

— Алекс и Джули ще тръгнат по своя път — обясни татко. — Но сега, след като си върнах децата, включително и Сил, за която дори не знаех преди това, нямам никакво намерение да ви изоставям.

Забавно е колко облекчена се почувствах, когато баща ми изрече тези думи. Опитвах се да не мисля, че може да си тръгне отново. Макар да знаех, че той, Лиза и Гейбриъл са живи, щеше да е ужасно, ако не бяха до мен.

— Проблемът е, че не знаем дали ще ви дадат храна — каза Мат. — Доста убеждаване беше, докато дадоха на Сил.

Татко кимна.

— И аз се притеснявам от това. Не можем да продължаваме да ядем от вашата и не сме сигурни дали ще получим такава.

— Но ти си ни баща — намесих се аз. — Това трябва да се брои.