Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

Чух Сил да се качва по стълбите.

— Лора? — чу се гласът ѝ. — Помня, че видях едно бархетно одеяло в килера. Помислих си, че можем да го срежем и да го използваме за пелени.

— Добра идея — съгласи се майка ми.

— Остани при нас — настоя Мат. — С мама си говорим и искам да си наясно какво се случва.

Възползвах се от този шанс, за да се измъкна от моята спалня и тръгнах надолу по стълбите, преди някой да се усети, че съм подслушвала. Точно навреме, за да се натъкна на спор между татко и Лиза.

— Не можем да оставим Джули да си тръгне — каза съпругата на баща ми. — Кой знае къде ще я отведе Алекс и какво ще се случи с нея.

— Знаем точно къде ще отиде — отвърна татко. — Алекс беше пределно ясен какво смята да прави.

— Да я остави в сиропиталище, за да може той да отиде в Охайо.

— Не е сиропиталище — поправи я баща ми. — Метох [6]е и миналото лято са приемали момичета като Джули. Алекс не иска просто да я зареже. Смята, че тя ще бъде в по-голяма безопасност там, отколкото по пътищата.

— С нас също ще е в безопасност! — възпротиви се Лиза. — Хал, не мисля, че ще се справя без Джули. Тя ме разбира през какво преминавам. Никой друг не може.

— Аз мога — каза татко. — Ще ми се да ми вярваш повече, Лиза.

— Не можеш — сопна се съпругата му. — Само казваш, че можеш. Вероятно дори го вярваш, но не можеш. Веднага реши, че майка ти е умряла. Дори когато се опитвахме да отидем на запад, така и не повярва, че ще я видиш отново. Цялото ми семейство е някъде там — родителите ми, сестрите ми. Никога няма да разбера дали са живи, или мъртви. Всичко, което ми остана, е вярата ми, че Бог ще ни събере отново. Джули знае как се чувствам, познава нуждата да видя семейството ми и ужаса, че това няма да се случи. Тя е единствената, с която мога да говоря за тези неща.

— Можеш да говориш с мен — каза татко. — Всъщност ти говориш с мен.

— Няма никакъв смисъл Джули да живее с някакви монахини, които дори не познава — каза Лиза. — Алекс трябва да я остави с нас и да върви където си пожелае. Не трябва да се тревожи за нея. Моля те, Хал. Говори отново с него, опитай се да го убедиш. Сигурна съм, че монахините са чудесни, отдадени на вярата жени, но Джули не ги познава. Тя познава нас. Изгубих толкова много, Хал. Бог ме срещна с нея, за да ми помага да преживея всичко това. Не е възможно да иска от мен да я изгубя.

— Забавляваш ли се?

Обърнах се и видях, че Алекс стои зад мен. Кой знае от колко време ме е наблюдавал.

— Нищо от това не ми е забавно — отвърнах аз. — Благодаря ти, че попита.

— Миранда, ти ли си? — провикна се баща ми.

— Да, татко. — Надникнах в дневната, като се опитах да изглеждам напълно нормално. — Търсех Лиза. Исках да ѝ кажа, че Сил намери едно бархетно одеяло, което може да използва за пелени на Гейбриъл. О, здрасти, Лиза. Сигурна съм, че Гейбриъл ще се радва да има още един комплект пелени.

— Аз поне бих се зарадвал — каза татко. — От седмици наред се справяме само с четири. Всяка вечер перем трите и се надяваме да са изсъхнали до сутринта.

Представих си какъв би бил животът ми, ако бях заминала с татко и Лиза през миналия август. Само дето нищо не успях да си представя. Може би ако бях тръгнала с тях, мама, Мат и Джон щяха да напуснат къщата ни, преди зимата да стане люта. Може би никога вече нямаше да ги видя и щях да съм също като Лиза — с изключение на вярата, която таеше тя — нямаше да зная дали семейството ми е живо, или не. Или навярно имах нейната вяра. Поне не помнех Лиза да е била религиозна.

— Видях учебници, Миранда — каза Алекс. — Джули е в осми клас. Може ли да използваме някои от тях?

— Те са за девети клас — обявих аз, все едно имаше някакво значение. — Но разбира се, можете да ги ползвате. Джон ги заряза, поне за лятото.

— Носим Библия с нас — съобщи Лиза. — Джули може да я прочете.

Алекс ѝ се усмихна.

— Да, така е — съгласи се той. — Двамата със сестра ми четем нашия требник [7]. По-добре ще е обаче да упражнява правопис, граматика и математика. Беше много добра ученичка, когато влезе в „Холи Ейнджълс“.

Започвах да разбирам срещу какво беше изправена Лиза. Алекс ми напомняше за Мат, само дето беше сто пъти по-покровителствен. Все пак нямаха майка, която да се грижи за тях.

Какъв ли беше животът им? Как бяха успели да оцелеят без родители? Как беше успяла Сил?

Без значение колко зле се почувствах, осъзнах каква късметлийка съм. Дори сега, докато отново се намирам в студения килер и единствената светлина наоколо идва от двете светещи химикалки, разбирам, че въпреки всичко аз съм една от щастливките.