Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

Това ме подразни. Все пак поиска да тръгна с него, защото познавах района. След което отхвърли моето предложение къде да отидем.

Вече имам по-голям брат, благодаря, но няма нужда. Не искам последното живо момче в Америка да ме третира като някаква глупава по-малка сестра.

— Ще се справим по-добре в предградията — настоях аз.

— Откъде знаеш? — попита ме той. — Нали не си опитала на по-отдалечените места?

Прииска ми се да обърна и да се върна в къщата на госпожа Несбит. Нека Алекс се изгуби, щом толкова много искаше да измине с колелото си огромни разстояния без никакъв смисъл.

Все пак е средата на юни, температурата трябва да беше около петнайсет градуса по Целзий и ако човек наистина се концентрираше, можеше да види слънцето. А и макар Алекс да беше най-дразнещото последно живо момче в Америка, все пак беше последно живо момче в Америка. (Трябва да измисля инициали за това: ПЖМА или нещо подобно.)

— Добре — съгласих се аз. — Искаш далечните места, ще потърсим там. — Подкарах колелото си пред Алекс и поех водачеството. Карах сравнително бързо, докато реша колко надалеч да отидем, за да задоволя спътника си.

Щеше ми се да можех да кажа, че не зная накъде отиваме, но всъщност не беше точно така. За момент бях изпаднала в отмъстително състояние и си казах наум: „Ще видиш ти!“, когато завихме по Хадърс Роуд, а след това наляво по Мъри, задния път до гимназията.

Стигнахме там за петнайсет минути. До могилата от тела. Само дето от деня, в който бях идвала тук за последно, температурите се бяха покачили, снегът се беше разтопил и телата бяха започнали да се разлагат.

Гледката беше ужасна. Вонята беше непоносима, дори и на открито. Телата бяха подпухнали, лицата-неразпознаваеми. Колкото и лоши да бяха кошмарите ми, реалността беше по-лоша от тях. Решението беше мое да дойдем тук, за да накажа Алекс заради несъгласието му с моето мнение.

— Чудех се къде са всички тела — каза той, все едно се питаше къде мама е скрила коледните подаръци.

— Познавам много от тези хора — съобщих аз. — Приятелите ми са в тази купчина.

Алекс спря колелото и наведе глава в молитва, което ме накара да се почувствам още по-зле. Особено след като гледката и вонята ме разстроиха толкова много, че единственото, което исках да направя, беше да се махна колкото се може по-далеч от тук.

— Трудно е да изгубиш приятели — каза момчето.

Предполагам, това означаваше, че можем да продължим.

— Ти изгуби ли някои от приятелите си? — попитах аз.

— Всеки изгуби — отвърна той.

Отговорът му беше много недодялан. Можеше да ме утеши за загубите ми или да ми разкаже за своите, но да потвърди, че целият свят е една загнила воняща грамада смърт, не ме накара да се почувствам по-добре.

А и отказвам някой да казва, че светът е загнила воняща купчина смърт. Всяка нощ мама включва радиото и хваща станции от Питсбърг, Нашвил и Атланта, които всяка божа вечер съобщават за техните загнили вонящи купчини смърт.

Затова нямах нужда Алекс да потвърждава, че всеки на Земята е изгубил приятели.

Едно от хубавите неща на ядосването е, че ми помага да карам колелото си по-бързо. Този път обаче обръщах внимание на пътищата и на завоите, които правехме. Нямах желание да се изгубя точно с това ПЖМА.

Някой от нас забелязваше ферма и двамата отивахме да я проверим — по-внимателно, отколкото аз в миналото, защото вече се беше стоплило и имаше шанс хората вътре да не използват печките си на дърва. Първите три, които посетихме, бяха празни. Проблемът беше, че бяха такива и вътре. Взехме единствено половин сапун и четвърт тубичка с паста за зъби. Нямаше нищо друго.

Прииска ми се да се подразня и да изрека: „Нали ти казах“, но накрая се отказах от това изкушение.

— Бездруго не вярвах, че ще намерим много тук — започнах аз. — Хората на село останаха по-дълго, което значи, че са използвали всичко налично.

— Никога не се знае — отвърна Алекс, което според мен означаваше: „Млъквай, глупаво момиче!“.

Запитах се какво ли би направила Пепеляшка с един зъл доведен брат.

Извадихме по-голям късмет с къща номер четири: лятна хижа, която не се виждаше от пътя. Вероятно никой не я беше използвал миналата година, така че каквото и да се намираше вътре, щеше да е на поне две години. Това нямаше никакво значение, що се отнасяше до сапун и тоалетна хартия. Тъй като беше лятна вила, в нея имаше много ваканционни четива. Грабнах десетина мистерии с меки корици за мама и няколко любовни за Лиза и Сил.