Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

— Жалко, че не сте успели да намерите чичо ти и леля ти — казах аз. — Алекс ми разказа за тях, как е можело да останеш при тях, докато той работи на петролните полета.

— Не искахме да живеем в Тълса — отвърна Джули. — Щях да съм слугиня на братовчедите ми. Мислиш си, че Гейбриъл плаче много? Той не е нищо в сравнение с тях. А Алекс ще е много по-щастлив в манастир, отколкото на някое петролно поле.

— Манастир? — учудих се аз. Не мисля, че някога бях изричала тази дума на глас. — Алекс иска да отиде в някакъв манастир?

— Не ти ли е казал? — попита Джули. — Мислех си, че ти споделя всичко. Мислех си, че те харесва толкова много, че ще промени решението си.

Едва не избухнах в смях. Последното живо момче в Америка, което се озова в къщата ми, се оказа, че иска да става монах. Май това доста добре описва целия ми живот.

— Не ме харесва толкова много — отвърнах аз. — А и никога не ми е казвал подобно нещо.

— Не това искаше той — започна Джули. — Имам предвид, преди. Искаше да стане президент на Съединените щати. Обзалагам се, че можеше да се случи. Толкова е умен и работи през цялото време. Но след като се видяхме с Карлос, Алекс каза, че ще ме заведе в метох, а той ще отиде в манастир. Има един францискански в Охайо, който все още е отворен. Аз никога няма да стана монахиня обаче. Ще остана колкото се налага и след това ще се върна тук. Ако ви няма, ще се опитам да ви намеря.

— Никъде няма да ходим скоро — уверих я аз. — Мама не иска да напускаме, а откакто татко, Лиза и бебето могат да останат в къщата на госпожа Несбит, те също нямат причина да си ходят.

— Хората си тръгват — каза Джули.

Знаех, че е права, макар да не можех да си представя ние да се насочим нанякъде в скоро време.

— Заминем ли, ще те уведомим — отвърнах аз. — Обещавам ти.

— А аз ти обещавам, че ще замръзнеш без палтото си тук навън — чух гласа на Чарли, който вървеше към нас. — Може да е средата на юни, но е много студено.

— Не чак толкова — отвърнах аз и взех палтото си от ръцете на мъжа, бях му изключително благодарна за жеста. — Температурата определено е над много студено.

— Права си — съгласи се Чарли. — Вероятно е поне четири-пет градуса. — Мъжът се засмя. — Едно време мразех горещото време — обясни той. — Само като дишах, и започвах да се потя. Сега си мисля единствено за горещите летни нощи и как бих дал всичко за една от тях.

— Какво? — попита Джули. — Какво би дал?

Чарли се засмя отново.

— Не знам — отвърна той. — Със сигурност никой от вас, а друго нямам. Май не мога да правя бартери, а?

— Някога си мислех, че звездите винаги ще бъдат на небето — сподели Джули. — Искам да кажа на село. Там прекарвахме летата в семействата на „Фреш Еър Фънд“ [8]и винаги ги имаше. Даже разполагах с картичка, на която бяха нарисувани големи, странно изглеждащи звезди.

— „Звездна нощ“ — отвърнах аз. — Това е картина на Винсент ван Гог. Виждала съм я в един музей в Ню Йорк. Ти си от Ню Йорк, нали, Джули? Виждала ли си я?

— Не — отвърна момичето. — Но съм ходила в музеи. По време на една училищна екскурзия посетихме Националния исторически музей. Гледахме динозаврите с часове.

— Динозаврите са изчезнали — казах аз. — Също като звездите.

— Звездите са си там — намеси се Чарли. — Крият се зад облаците от пепел, но все още са си там.

— Не вярвам на нищо, което не мога да видя — възразих аз.

— Не е нужно да си виждала Бог, за да вярваш в Него — каза Джули. — Можеш да Го почувстваш, заедно с La Santa Madre [9] и светците. Както можеш да почувстваш слънцето, макар да не можем да го видим вече.

— Не мога да видя звездите и определено не мога да ги почувствам, така че спрях да вярвам, че са там — отвърнах аз. — Те вече не съществуват за мен.

— Погледни на нещата от този ъгъл — започна Чарли. — Мислиш ли, че има живот на другите планети?

— Аха — отговорих аз. — И се надявам да си прекарват по-добре от нас.

Чарли се засмя.

— Добре, тогава — каза той. — Представи си принцеса Лея [10]на нейната планета или някой клингон [11], или някое създание с осем очи и четири мозъка. Каквото и да е, то е там, навън в горещата юнска нощ, и гледа към десетките хиляди звезди в небето. Нашето слънце е една от тях. То може да го види по-добре от нас и му е измислило име, както ние сме измислили имена на другите звезди. Но принцеса Лея не знае, че стоим тук и гледаме там, където бяха звездите преди. Това означава ли, че ние не съществуваме, само защото тя не може да ни види?

Никога досега не се бях замисляла за това: всички живи същества на всички останали планети във Вселената не знаят за нашия живот и нашите страдания, както и ние не знаем за техните.