Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

Зачудих се колко ли момчета тийнейджъри бяха останали и колко от тях искаха да станат монаси и се засмях.

Чарли последва примера ми, а след нас се разхили и Джули. Вероятно всеки от нас се смееше на нещо различно, но нямаше значение. Бяхме живи, бяхме заедно и някъде на юнското небе имаше звезди.

13 юни

Денят за преместване.

Разбира се, валеше.

Мама остана у дома, за да гледа Гейбриъл, а останалите от нас мъкнехме багажа към къщата на госпожа Несбит. Храна, одеяла, чаршафи, дрехите, които всички споделяхме. Много книги.

Не повярвах, докато татко не се върна за Гейбриъл. Но те наистина се бяха изнесли. Макар и само надолу по пътя.

Останахме само петима и е толкова тихо наоколо.

15 юни

Тази сутрин Лиза дойде много разстроена.

— Алекс каза, че ще отведе Джули утре — сподели тя. — Миранда, ти си единствената, която той слуша. Моля те, говори с него.

Не знам откъде хората си мислят, че бих могла да повлияя на Алекс. Мат слуша Сил, а Джон — Джули, но слушането свършва дотук.

Въпреки това обещах на Лиза да опитам.

Излязох навън и отидох до мястото, където момчетата сечаха дърва.

— Чудех се дали мога да ви отнема Алекс за няколко часа — казах аз, любезно и нормално. — Искам да претърся малко къщи, а мама не желае да ходя сама.

— Добра идея — съгласи се Мат. — Алекс, нямаш нищо против, нали? Двамата с Миранда извадихте голям късмет миналия път.

— Наистина е добра идея — каза Алекс. Мисля си, че сеченето и цепенето на дърва нямаше да са от нещата, които щяха да му липсват в манастира.

Върнахме се до къщата и взехме колелата си. Денят беше сравнително топъл, едва ли не беше задушно, затова се движехме бавно.

— Никакви далечни селски къщи този път — казах аз. — Хайде да опитаме във „Фреш Медоус“ вместо това.

— Добре — отвърна Алекс.

Хм, това беше лесно. Може би беше в добро настроение. Или просто не обичаше да става свидетел на полуизядени тела повече, отколкото исках аз.

Когато бях малка, си мечтаех да живея във „Фреш Медоус“. Намира се в другия край на града, на около десетина километра от нашата къща, където живеят докторите и адвокатите. Или по-точно живееха, преди всичко да се случи.

— Хубави къщи — каза Алекс, докато преминавахме през един вече счупен прозорец. — Богатите хлапета са живели тук, а?

— Няма богати в Хауъл — отвърнах аз. — Но по-заможните хлапета живееха тук.

— Вашата къща ми харесва повече — сподели момчето. — Напомня ми за моя дом. Всички се прескачахме там. Бяхме доста пренаселени.

Представих си, че домът на Алекс, Джули и Карлос е бил някакъв мръсен апартамент, в който постоянно се крещи на испански и се раздават шамари.

— Къде се е намирал домът ти? — попитах аз.

— Уест Енд Авеню и Осемдесет и девета — отвърна спътникът ми.

Фантазията ми за занемарения апартамент отиде по дяволите. Всъщност там отидоха повечето от представите ми за Алекс и Джули. На човек би му струвало много повече пари да живее на Уест Енд Авеню и Осемдесет и девета, отколкото на „Фреш Медоус“.

Алекс долови изненадата ми.

— Баща ми беше домоуправителят — обясни той. — Не получаваше кой знае колко, но ни позволиха да живеем в апартамента в мазето, точно до пералното и котелното.

— Оу — отвърнах аз. — Не се учудвам, че нашата къща ти напомня за дома.

Алекс се засмя.

— Не исках да прозвучи така — отвърна той. — Апартаментът беше хубав. Само дето беше претъпкан и много шумен.

Тръгнахме да оглеждаме къщата заедно и вземахме нещата, които ни харесваха. Обясних на Алекс за козметичните чанти и той се изуми от шампоаните и сапуните за пътуване, които намерихме. Претърсихме три къщи, всяка от които вече беше проверена, вероятно повече от веднъж. Въпреки това във всяка имаше по нещо, което можехме да използваме, а и двамата се насладихме на тихата и приятна обстановка.

— Днес няма храна — казах аз. — Никакви скъперници в този квартал.

— Не — съгласи се Алекс. — Богатите не гладуват.

— Дали има специални места за тях, какво мислиш? — попитах аз. — Виждал ли си такива?

— Има градове убежища — заяви спътникът ми. — Но са скрити. Дори Карлос не успя да открие такъв.

Сил беше споменала, че камионите ходели до градове убежища. Шофьорите им трябва да знаят къде се намират, даже Морската пехота да не знаеше.

— В достатъчна безопасност сме и тук — казах аз. — Имаме храна и покрив над главите си. Джули също ще е в безопасност, ако ѝ позволиш да остане с нас.