Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

— Защото така е най-добре — каза той. — Може би не и сега, в този момент, но ще е по-добре в бъдеще.

— Подлудяваш ме — скастрих го аз. — Ти. Чарли. Всички. Говорите за бъдещето така, все едно ще имаме такова.

— Трябва да вярваш в бъдещето — настоя Алекс. — Иначе няма смисъл да си жива.

— Лесно ти е да го кажеш! — изкрещях аз. — Ти имаш вярата си, църквата си. Аз не вярвам в тези неща. Може би някога съм вярвала, но не и сега.

Помислих си, че Алекс ще ми се разгневи, но той не го направи.

— Не е нужно да вярваш в Църквата — обясни той. — Или дори в Бог. Повярвай, че хората могат да променят нещата.

— Не — отвърнах аз. — Не съм убедена в това вече. — Спомените ми за мъртвия човек и кучето му се завърнаха в главата ми. — Всички сме безпомощни — заявих аз. — Нищо не можем да направим. Няма нищо, на което да се доверим.

— Довери се на утрешния ден — каза Алекс. — Всеки ден от твоя живот се е превърнал в утрешен ден. Обещавам ти, че ще има утре.

— Ти вярваш ли в утрешния ден? — попитах аз.

— Налага се. За доброто на Джули.

— Но не вярваш в нас — констатирах аз. — Не вярваш, че ще се грижим за нея.

Алекс ми отговори с мълчание.

— Ти също нямаш доверие на нищо — заявих аз. — Не и наистина. На твоя Бог, на твоята църква, на твоето утре. Даже не вярваш на Карлос. Просто правиш онова, което ти е казал, защото така е по-лесно.

— Не е вярно — сопна се Алекс. — Ти не разбираш.

— Разбирам — отвърнах аз. — Но не ми пука. Не съм момиче мечта. Аз съм истинско човешко същество с истински чувства. Как да се доверя на утрешния ден? Той ме ужасява. Всяка сутрин се събуждам изплашена и си лягам изплашена, и всички тези утрешни дни, които преживявам, са напълно еднакви. Глад, страх и самота. Също като теб, като всички. Само дето ти си по-лош, защото, когато те молим да споделиш нашия глад, страх и самота, ти ни обръщаш гръб. Може да съм самотна, изплашена и гладна, но не съм се отказала от онези, които обичам. А ти си го сторил. Или може би никога не си обичал никого. Може би целият ти живот е изпълнен единствено с мечти.

Алекс ме сграбчи. Знаех си, че ще го направи. Знаех си, че ще ме целуне, и той ме целуна, а аз му отвърнах. Само дето не беше целувката на момичето мечта. Не беше целувка от любов или дори вълнение, не беше като никоя преди.

Имаше толкова много гняв в нея. В моята също. Споделихме я като електрическо напрежение и когато се отдръпнахме един от друг, и двамата треперехме.

— Съжалявам — каза той. — За всичко. — Зажестикулира енергично, все едно поемаше отговорността за цялата ужасна изминала година.

— Всичко е наред — уверих го аз. — Всичко беше просто мечта.

Извървях останалата част от пътя до къщата ни сама.

19 юни

Бях нервна, че някой може да предложи аз и Алекс да отидем до града, за да приберем нашата храна, но в крайна сметка отидоха татко и Джон.

Алекс и Джули дойдоха тази вечер, за да ни благодарят за нашето гостоприемство и да се сбогуват. Джули приличаше на развалина, а и Алекс не изглеждаше по-добре, и когато си тръгнаха, Джон се затвори в стаята си и оттогава не е излизал.

Ще ми се Алекс вече да си е тръгнал. Ще ми се никога да не си тръгва.

20 юни

Първият официален летен ден.

Проверих термометъра и той показваше почти петнайсет градуса по Целзий. Тогава започна да вали и не спря.

Джон прекара целия ден в цупене. Както и аз. Мат и Сил останаха в тяхната стая, но се съмнявам да са се цупели.

Не знам дали Алекс и Джули са тръгнали. Той беше толкова решен, но времето е ужасно.

Мога да отида до къщата на госпожа Несбит и да проверя, но не исках Алекс да разбира, че ми пука за него. При положение че още беше там. Макар че вероятно вече го нямаше, защото е пълен идиот, който ще изведе сестра си дори и в ураган, ако брат му му е казал да направи така.

Последното живо момче в Америка може да върви по дяволите, не ми пука. Само дето ми пука и вероятно вече е там.

21 юни

Все още вали.

Чарли се отби, за да обсъждат мистериите си с мама.

— Алекс и Джули още не са заминали — каза той. — Джули започна да кашля. Чудехме се дали имаш някакъв сироп за кашлица.

Мама даде всичко, с което разполагахме, на Джон и той хукна да бяга към къщата на татко с него. Върна се късно след вечеря.

22 юни

Трети ден не спира да вали. Джон каза, че Алекс и Джули още не са тръгнали.

Предположението ми е, че и камъни да паднат от небето, ще заминат утре. Ще се радвам. Не за Джон, чието сърце ще е разбито, или за Джули. Нито пък за Алекс, защото не ми пука какво изпитва той.