Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

Така беше навсякъде. Така беше и в Хауъл.

Слязох от вана и отворих портата. Татко подкара автомобила по алеята до метоха. Той представляваше една стара ферма с пристройки, хамбари и нещо, което приличаше на параклис.

— Не мисля, че има някой тук — сподели мнението си татко.

— Не — възрази Алекс. — Трябва да има. Питах за него в епархията на Луисвил. Беше отбелязано, че е отворен.

— Алекс, това е било преди месеци — каза баща ми. — Много неща може да са се случили оттогава.

— Влизаме — настоя момчето. — Няма да повярвам, че сестрите са изоставили това място, преди да го видя с очите си. Хайде, Джули.

Всички слязохме от вана. Алекс тръгна най-отпред и почука силно на вратата на фермата.

— Кой е? — чу се сърдит глас отвътре. — Сестра Грейс, ти ли си това?

— Не — отвърна Алекс. — Моля ви, отворете вратата. Доведох сестра ми, за да я оставя на вашите грижи.

Чухме стъпки, след което възрастна жена нервно отвори.

— Сестра Грейс ли ви изпраща? — попита тя.

— Не — отвърна Алекс. — Праща ни отец Франко от Ню Йорк. Може ли да разговаряме насаме, сестро?

— Съвсем сама съм — отвърна жената. — Сестра Грейс каза на сестра Ан и сестра Моника да отведат момичетата в Ню Йорк Сити и да останат там. Това беше през октомври, доколкото си спомням. Преди няколко седмици сестра Грейс каза, че ще е по-добре да потърси помощ за нас, така че двете със сестра Мери тръгнаха, а тук останахме само аз и сестра Хелън. Сестра Хелън почина преди три дни. Може да станаха и четири. Толкова е трудно да следя времето. Съвсем сама съм. Знаете ли къде е сестра Грейс?

— Не знаем, сестро — отвърна Алекс. — Но носим храна. Можем да ви я дадем.

— Това ще е много мило от ваша страна — каза монахинята. — Моля, влезте.

— Не се представихме — започна татко. — Казвам се Хал Еванс, а това е дъщеря ми Миранда, заедно с общите ни приятели Алекс и Джули Моралес.

— Аз съм сестра Полина — отвърна жената. — Отговарях за мандрата, но изклахме кравите още преди месеци. Нямахме с какво да ги храним. Месото им ни помогна да оцелеем до Великден.

Не можех да понеса всичко това.

— Ще донеса храната — казах аз, доволна, че мога да си намеря извинение, за да се отдалеча от монахинята и от къщата ѝ. Вътре вонеше на смърт. Осъзнах, че вероятно сестра Хелън е още там и се разлага.

Беше ужасно. Спомних си как намерих госпожа Несбит в леглото ѝ сутринта, в която почина. Оставих я там и претърсих къщата ѝ за храна, за всичко, което можехме да използваме, преди да се върна у дома и да кажа на Мат, Джон и мама, че е умряла.

В този момент това ми се струваше най-правилното нещо. Сега се запитах що за чудовище съм била, как съм могла да преровя всеки сантиметър от къщата, като съм знаела, че едно любимо същество лежи мъртво в леглото си.

Взех храната от вана и бавно се затътрих към фермата. Явно вонята не понасяше на всички, защото бяха насядали на верандата и гледаха към пустото сиво поле.

— Толкова е приятно да имаш компания — чух да казва сестра Полина. — Не знам кога ще се върнат Грейс и Мери. Мина толкова много време. Ако бяха намерили помощ, трябваше да са си дошли досега.

— Заповядайте — казах аз и бутнах в ръцете ѝ торбата с храна. — Това е всичко, което носим с нас.

— Толкова мило от ваша страна — благодари монахинята. — Сестра Хелън така щеше да се зарадва. Казваше, че не е гладна, но знаех, че не е така. В очите ѝ го виждах, нали се сещате? Дори накрая, погледът ѝ така и не се промени.

— Може би трябва да дойдете с нас, сестра Полина — предложи татко. — В дома ни в Пенсилвания.

— Много вежливо от ваша страна — отвърна монахинята. — Но Грейс ми възложи задачата да отговарям за метоха. Не мога просто да си тръгна.

— Сестра Грейс може и да не се върне — каза баща ми.

— О, ще го стори — отвърна сестра Полина. — Минаха само няколко седмици, а в днешно време нещата стават много бавно. Безпокоя се за Мери, когато тръгна, беше болна. Толкова много болести има. Сторихме какво можахме за хората в града, но толкова много умряха. Предполагам, че всички са напуснали досега, онези, които оцеляха. Носеха ни храна и дърва, но от доста дълго време не е идвал никой. Надявахме се, че по Великден ще дойде някой, но бяхме само четирите.

— Моля ви — каза татко. — Ще умрете, ако останете тук.

— Така или иначе, това ще се случи — отвърна сестра Полина. — Примирих се от доста дълго време с тази мисъл. — Монахинята се усмихна и видях, че това не е усмивката на една луда жена. Беше усмивката на жена, която не се страхуваше от смъртта.