Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

Не стояхме много след това. Все още беше рано, но небето беше започнало да се смрачава. Сестра Полина целуна всички ни, докато се сбогуваше с нас и ни благодари. Обеща да разкаже на сестра Грейс за нашето посещение, когато тя се прибере в метоха. Всички знаехме, че това никога няма да се случи.

Бяхме на пътя не повече от два часа, когато ванът спря. Можехме да го усетим как умря.

Татко излезе навън, вдигна капака и се престори, че знае какво прави. Алекс се присъедини към него. Приличаха на истински мъже и изглеждаха глупаво. Върнаха се в автомобила едва когато навън заваля.

— Ще спим във вана — обяви татко. — Ще тръгнем на сутринта.

— Колко далеч се намираме? — попита Джули.

— Бих казал на около шейсет и пет километра — отвърна баща ми.

— Това са два дни пеша — констатира Алекс. — Три, ако времето остане такова лошо.

— Можем да се справим — вдъхна му кураж татко. — Ще се приберем до четвъртък.

Никой от нас не каза нищо, но всички знаехме, че ни очакват два дни тежко ходене без абсолютно никаква храна. Колкото повече вървим, без да ядем, толкова по-тежко щеше да става придвижването.

Ето ни и нас. Дъждът плющи върху тавана на вана. Татко стои зад волана, взира се през предния прозорец, вероятно си мисли за Лиза и мама и колко разтревожени са те. Алекс и Джули са отзад и си шепнат яростно на испански. Бях си взела дневника и една от светещите химикалки за всеки случай и сега седя в пътническото място и записвам всичко. Колкото повече мисля за това, което се случи, толкова по-малко се тревожа за онова, което ще се случи.

28 юни

Лагеруваме в денонощния магазин на една бензиностанция. Разположили сме се в него, няма никаква храна (проверихме навсякъде), покривът тече и всички прозорци са счупени. Тоалетната работи, така че се чувствам, все едно сме в Рая.

Спряхме, преди да се стъмни, защото Джули започна да кашля. Бездруго не знаех колко далеч мога да стигна.

Татко каза, че сме изминали доста голямо разстояние днес и смята, че се намираме на около трийсет километра от дома ни. Трябва да се приберем до утре вечерта.

— Искам да ви кажа колко много се гордея с вас — каза той. — Преди година имах три деца. Сега имам седем. Светът е пълна каша и имате пълно право да сте ядосани и изплашени, но нещата ще се оправят. Вие ще ги поправите.

— Ще дадем най-доброто от себе си — обеща Алекс.

Татко се усмихна.

— Животът е пълна помия — каза той. — Смяташ, че знаеш какъв ще бъде утрешният ден, правиш си планове, всичко е наредено и тогава се случва невъобразимото. Животът те хваща неподготвен. Винаги така прави. Но в лошото винаги има примесено и добро. То е там. Просто трябва да го разпознаеш.

Целите ми крака са в мехури от ходенето. Тялото ми се тресе от студ, глад и изтощение. Страхувам се, че никога вече няма да видя дома ни, както и от това, че ако стигна до него, никога вече няма да го напусна.

Знам, че татко е прав, когато казва, че в лошото винаги има примесено и добро. Само дето не мисля, че разполагам с мъдростта да го разпозная.

29 юни

Все още сме в Ню Йорк, но вече сме близо до границата. Прекарваме нощта в една празна къща. В нея има легла, възглавници и одеяла.

Татко и Алекс отидоха да потърсят някакви колела или кола с останало в нея гориво. Започнах да фантазирам, че ще намерят някаква храна. За съжаление, когато се върнаха, не носеха нищо.

През по-голямата част от сутринта беше мъгливо и с всичката пепел наоколо, чувството беше, все едно че дишаме кал. Налагаше се да си правим почивка след почивка, тъй като кашляхме прекалено тежко, за да продължим напред.

Миналата нощ имах ужасен кошмар и днес не можех да го изтрия от ума си.

Сънувах, че се намираме в денонощния магазин на бензиностанцията и аз, Джули и татко се бяхме сгушили в спалните си чували. Само Алекс беше буден. Първо отиде при Джули и я накара да изпие две от хапчетата. След това насили и татко да изпие две от тях.

Когато дойде при мен се опитах да се освободя от хватката на спалния чувал, но се намирах в капан.

Не можех да помръдна тялото си. Чувствах се толкова безпомощна, когато Алекс приклекна до мен. Той нежно повдигна главата ми и я постави в сгъвката на ръката си. Против волята си изпитах премазваща нужда да съм до него и когато той се наведе и ме целуна, приветствах устните му, устата му, доказателството за неговата любов, докато не усетих приспивателните върху езика му.

Събудих се. Цялата треперех. В помещението влизаше достатъчно светлина през счупените прозорци, за да мога да видя лицата на останалите. Дори в съня си, това на Алекс изглеждаше разтревожено.