Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

Татко не му обърна внимание, вместо това изрече:

— Джон ще ти липсва. Всички ще ти липсваме.

— Така е най-добре — каза Алекс. — Джули отива на сигурно място. Господ ще се грижи за нея там.

— Това е успокояващо, съгласен съм — отвърна татко и наби спирачки. — По-добре да изчистим тези клони от пътя — каза той. — Не мога да рискувам да мина през тях.

— Аз ще ги махна — предложих аз. Алекс се присъедини към мен. Татко се справяше доста добре в избягването на дупките, но пътищата бяха в ужасно състояние, бяха засипани с клони и други боклуци. През по-голямата част от времето не създаваха проблеми, но на периоди трябваше да слизаме и да ги разчистваме.

— Не бях наясно, че си знаел за метоха толкова дълго време — казах аз. Почувствах се по-добре, когато разбрах, че Джули е щяла да влезе в метоха преди година, ако е била достатъчно голяма тогава.

— Мястото е добро — каза момчето. — Сестрите ще се грижат за нея. Ще я обикнат.

— Ние я обикнахме — съгласих се аз.

Алекс кимна.

— Бяхте много добри с нея — констатира той. — Семейството ти беше много мило и с двама ни. — Момчето взе най-големия клон и го завлачи към едната страна на пътя, а аз разчиствах по-малките. Погледнах към предния прозорец на вана и видях, че татко се е обърнал назад и разговаря с Джули.

— Всичко ще е наред — изрекох нежно аз. — За Джули. За нас.

— Щях да те обичам вечно, ако имах тази възможност — каза Алекс.

— Можеш да го сториш — отвърнах аз и отчаяно ми се прииска да го прегърна, но всичко, което направих, беше да докосна набързо ръката му. За момент той я стисна.

Върнахме се във вана и татко продължи да шофира бавно през Ню Йорк. Алекс и Джули нямаше какво повече да си кажат на какъвто и да било език, а баща ми се отказа да говори, за да разведри обстановката. Виждах, че е разтревожен за автомобила, но не сподели нищо с нас.

Направихме един питстоп [12], което буквално си беше точно това. Носехме малко храна с нас, но я пазехме за вечеря. Нищо не беше отворено, нито моловете, покрай които минавахме, нито мотелите, нито бензиностанциите. Спомних си как Мат беше срещнал Сил и се зачудих дали в мотелите се бяха настанили някакви хора, но нямаше никакви видими признаци на живот.

Изминахме разстоянието от сто и петдесет километра, без да се натъкнем на друга кола, а най-плашещото беше, че това изглеждаше напълно нормално.

— Трудно ми е да повярвам, че все още има хора наоколо — споделих аз. — Всички ли живеят в евакуационните центрове и градовете?

— Така изглежда, нали? — отвърна татко. — Въпреки това има много хора по пътищата. През някои дни не срещахме никой, но в други виждахме нови лица постоянно.

— Сил ми разказа, че имало банди от хора, които се събирали и разпръсвали — казах аз. — Предполагам, че вашата банда е останала заедно — всички вие и Чарли.

— Чарли беше спойката — обясни татко. — Не ни позволи да се откажем.

— Това е невероятно — казах аз. — Наистина е. Пропътували сте хиляди километри, за да се върнеш при нас, татко, а сега Джули отива в метоха, за който Алекс знае от година. Наистина е невероятно.

— Христос ни благослови — отвърна момчето.

— Да, така е — съгласи се баща ми.

Това се оказа краят на разговора.

Направихме още две почивки — едната, за да охладим двигателя, а другата, за да разчистим пътя, след което стигнахме до града. Като всичко останало, и той беше напълно пуст. Личеше си, че някога е бил очарователен град. Имаше антикварни магазини, пекарни с френски имена и чайни. Сега обаче се беше превърнал в призрачен град, също като Хауъл, само дето беше по-лошо, защото знаех, че в Хауъл поне има хора.

— Метохът се намира на Уитлок Лейн — обясни Алекс. — По Олбъни Поуст Роуд.

— Трябва да го намерим лесно в такъв случай — каза татко. — Названието „Олбъни Поуст Роуд“ се използва за най-големите улици в подобни градове, като Мейн Стрийт. Ще видим къде ще ни отведе.

Отведе ни до квартали с безлюдни улици. Невероятното беше, или по-скоро изумителното, че видяхме табела за Нотбърга Фармс.

— Това е — провикна се Алекс. — Това е името.

Татко направи ляв завой и няколко километра карахме по Уитлок Лейн. Пътят беше в ужасно състояние и се наложи да спираме на два пъти, за да го разчистваме. Истинско облекчение беше да видим знак, на който пишеше „Нотбърга Фармс“.

Пред нас се откри поле. Можех да си представя колко красиво е било преди година — огромна зелена площ, заобиколена от ябълкова градина. Сега земята беше сива, а по дърветата имаше само няколко останали хилави листа.