Филип Рив - Смъртоносни машини

— Том! Том! — не спираше да вика някой.

Катрин обърна глава и видя един дирижабъл да се снижава под пушеците и да приближава все повече и повече, докато едната страна на гондолата не одраска качулката на МЕДУЗА и не усети тягата от повредените двигатели. Баща ѝ я носеше към него. Видя надничащия през счупения прозорец Том, Том, който беше там, когато всичко започна, Том, когото смяташе за мъртъв. Но ето го и него, жив и здрав, шокиран и покрит със сажди, с V-образна рана на челото, която приличаше на знака на непозната гилдия.

Гондолата беше много по-голяма вътре, отколкото очакваше. В интерес на истината, приличаше много на Клио Хаус. Куче и Бивъс я чакаха там, хълцането ѝ престана, а раната ѝ не беше толкова лоша, колкото смятаха всички, беше просто драскотина. Слънчевата светлина се процеди през прозорците, докато Том издигаше дирижабъла все по-нагоре в най-прекрасното синьо небе, и тя се отпусна, изпълнена с благодарност, в ръцете на баща си.

Първа стигна до дирижабъла Хестър и се качи на борда през потрошения корпус. Тя бързо се обърна и подаде ръка на Валънтайн, но видя, че историкът е паднал на колене, и осъзна, че Катрин е мъртва.

Застина на място с протегната ръка, без да знае защо. Във въздуха над бялата метална качулка просветваше електричество.

— Валънтайн! Побързай! — провикна се тя.

Той вдигна очи от лицето на дъщеря си единствено за да ѝ отговори:

— Хестър! Том! Отлитайте! Спасявайте се!

Зад нея Том беше сложил ръце до ушите си и крещеше:

— Какво каза той? Това Катрин ли е? Какво стана?

— Просто отлитай! — провикна се Хестър, мина покрай него и стартира онези двигатели, които още можеха да работят.

Когато погледна отново надолу, Валънтайн се губеше от поглед — носеше тъмна фигура в ръцете си, чиято бледа ръка висеше от едната му страна. Чувстваше се, сякаш чрез нея самата духът на Катрин се извисява нагоре в небесата. Усещаше ужасна болка вътре в себе си, дишането ѝ се превърна в хлипания и нещо мокро и топло потече по бузата ѝ. Зачуди се дали не е била ранена, без да забележи, но когато потърка лице с длани, пръстите ѝ се намокриха и тя осъзна, че плаче — плачеше за майка си и за баща си, за Шрайк, за Катрин и дори за Валънтайн, докато светлината около катедралата стана по-ярка и Том насочи „Джени Ханивър“ в мрака.

Долу в Търбуха огромните мотори на Лондон изведнъж спряха да работят, без предупреждение и едновременно, изгасени от странното лъчение, което беше започнало да се пропива в града. За първи път, откакто прекоси сухоземния мост, големият самоходен град започна да забавя.

В набързо барикадираната галерия в Лондонския музей Чъдли Померой надникна предпазливо иззад модела на синия кит и видя, че отрядите от преследвачи, които бяха на път да превземат и последния му рубеж, бяха застинали на място и над металните им глави се извиваха облаци искри като корони от бодлива тел.

— Велики Куърк! — изуми се историкът и се обърна към малцината си оцелели колеги. — Спечелихме!

Валънтайн наблюдава заминаването на червения дирижабъл, осветен от пламъците на Горния етаж и от проточените езици от светлина, които започват да изригват от „Свети Павел“. Някъде отдолу се носят безнадеждни аларми и навсякъде около него звучат паническите писъци на бягащи инженери. Около лицето на Катрин се е образувал ореол от блуждаещи огньове, а косата ѝ искри и пука, докато я гали. Внимателно отмахва един кичур, който е влязъл в устата ѝ, прегръща я силно и чака… огнената буря се завихря около тях и те стават част от огъня, той ги поглъща и в следващия миг вече ги няма: единствено сенките на техните кости се отпечатват на фона на озареното небе.

Лондон беше обвит от венец от мълнии. Като че ли лъчът, който е трябвало да пропътува сто и петдесет километра, за да стопи камъните на Батмунк Гомпа, се беше заплел в горните етажи и бе създал водопади от стопен метал по всички страни на града. Експлозиите вилнееха в целия Търбух и изпращаха в небето огромни парчетии от града като леки листа, пометени от буря. Няколко дирижабъла се опитаха да избягат, но балоните им се подпалиха и бързо паднаха — приличаха на малки ярки снежинки насред огромния пожар.

Само „Джени Ханивър“ оцеля, яхнала периферията на бурята. Дирижабълът се въртеше и полюшваше под напора на шоковите вълни. През корпуса и перките на роторите се процеждаше разноцветна светлина. Всичките двигатели отказаха едновременно още при първата енергийна вълна и нито един от опитите на Том да ги включи отново не се увенча с успех. Той се отпусна в каквото беше останало от пилотското място, и безпомощно захлипа, докато нощният вятър го отвеждаше все по-надалеч от умиращия му град.