Филип Рив - Смъртоносни машини

Той лежеше прекършен сред останките. Тялото му беше изкривено в такива невъзможни ъгли, че Катрин осъзна на мига, че това е краят. Пламъците се усилваха и палтото му започна да става на мехури и да се разтича като разтопен кашкавал. Топлината нападна лицето ѝ, превърна сълзите ѝ в пара и я принуди да отстъпи назад през останки, трупове и части от тела.

— Госпожице Катрин?

На обвивката на двигателя имаше синьо око. Очертанията му бяха съвсем ясни в съзнанието ѝ. Боята се беше разтекла под езиците на огъня. Корабът на баща ѝ.

— Госпожице Катрин?

Обърна се и видя един от служителите на асансьорната станция, който стоеше до нея и се опитваше да бъде мил. Мъжът я хвана за ръката и нежно я дръпна, като преди това ѝ посочи към руината и вилнеещата огнена буря в Инженериума.

— Той не беше там, госпожице!

Катрин беше потресена от усмивката му. Не схващаше. Разбира се, че беше там! Видя го със собствените си очи — мъртвото му прекършено тяло, мъртвото му лице с отворена уста, бушуващите около него пламъци. Бивъс, когото беше довела тук и който я обичаше. Защо ѝ се усмихваше този човек?

И продължаваше.

— Не беше на борда, госпожице. Имам предвид, баща ви. Преди пет минути го видях да влиза в „Свети Павел“ с лорд-кмета.

Катрин усети тежестта на раницата на рамото си и си спомни, че има работа за вършене.

— Елате, госпожице — прикани я мъжът. — Вие сте в шок. Елате да седнете. Ще ви донеса една хубава чаша чай…

— Не — отвърна тя. — Трябва да намеря баща си.

Катрин го остави и се заклатушка по площада към „Свети Павел“, през паникьосаните тълпи от хора в опушени от дима роби и рокли, под съпровода на протяжни и пронизителни сирени.

Хестър бягаше към Лондонската палата на гилдиите, когато експлозията я вдигна във въздуха и я запрати от сенките към светлината, която се носеше от горящата сграда на Инженериума. Тя се претърколи няколко пъти на треперещата платформа. Беше замаяна, пистолетът ѝ изхвърча нанякъде и шалът ѝ се откъсна. Настъпи моментна тишина, след която се разразиха писъци и сирени. Хестър се опита да подреди спомените си отпреди взрива. Светлината над покривите, онова горящо нещо, което падаше от небето… това беше дирижабъл. „Джени Ханивър“.

— Том — прошепна тя името му на горещата земя и се почувства по-малка и по-самотна от всякога.

Застана на четири крака. Наблизо един от новите преследвачи беше попаднал в обсега на експлозията и беше разкъсан на две; краката му бяха продължили да се движат безцелно и да се удрят в разни неща. Шалът, който Том ѝ подари, мина покрай нея. Тя го хвана, завърза го около врата си и се огледа за падналото оръжие, но видя отряд преследвачи, които не бяха засегнати от експлозията, да я приближават изотзад. Ноктите им приличаха на огнени черти в мрака, а пламъците осветяваха дългите им мъртви лица. Хестър осъзна с огромно разочарование, че това беше краят ѝ.

Над черните покриви на Палатата на гилдиите, над дима и танцуващите пламъци, куполът на „Свети Павел“ започна да се отваря.

Повредената гондола на „Джени Ханивър“ стенеше като флейта под напора на западния вятър, който я отнасяше далеч от Лондон.

Том се зае изтощен с контролното табло. Ръцете и лицето му бяха целите в парченца стъкла. Опита се да не обръща внимание на ненормалното въртене на стрелките на манометрите, докато водородът изтичаше от повредения балон. Даде всичко от себе си да не мисли за Пюси и Генч, които изгаряха в гондолата си, но всеки път, в който затвореше очи, виждаше агонизиращите им лица, на които черните дупки на отворените им усти бяха досущ като празните им очни ябълки.

Вдигна поглед и видя Лондон далеч на изток. Нещо се случваше с катедралата, а от Инженериума се издигаха потоци от розов и зелен огън. Том започна да осъзнава какво се беше случило. Всичко беше по негова вина! Вероятно хората там долу бяха мъртви, не само Пюси и Генч, а и мнозина други, и ако не беше свалил „Асансьор до 13-ия етаж“, все още щяха да са живи. Прииска му се да не беше изстрелвал тези ракети. По-добре да беше умрял, отколкото да стои и да гледа как Горният етаж гори по негова вина.

Тогава се сети за Хестър.

Даде и обещание, че ще се върне. Тя щеше да го чака там долу, сред огньовете. Не можеше да я изостави. Пое си дълбоко въздух и се наведе над управлението. Двигателите зареваха. „Джени Ханивър“ се обърна тромаво на вятъра и се насочи обратно към града.