Филип Рив - Смъртоносни машини

Не получи отговор от Клио.

Кроум пристъпи към клавиатурата.

— Въведете координатите на целта в МЕДУЗА — нареди той.

Пръстите на Сплей затанцуваха върху клавиатурата, докато въвеждаха географската дължина и ширина на Батмунк Гомпа.

— Целта е прихваната — съобщи един механичен глас по високоговорителите над станцията на Сплей. — Разстояние: 210 километра и приближава. Въведете код за действие „Омега“.

Доктор Чъб извади няколко дебели пластмасови листа — ламинирани фрагменти от древни документи. На тях имаше изписани цифри, които приличаха на уловени в кехлибар насекоми. Той прелисти няколко, намери търсения и го показа на Сплей.

Но преди Сплей да успее да въведе информацията от него, от главния вход се разнесе объркан брътвеж. Доктор Туикс беше там, заедно с няколко от преследвачите си.

— Здравейте всички! — изчурулика тя, тръгна по пътеката и направи знак на създанията си да я последват. — Вижте какво намериха за вас умните ми бебчета, лорд-кмете! Истинска жива антимобилистка, точно както пожелахте. Макар да се опасявам, че е малко грозничка…

— Въведете код за действие „Омега“ — повтори МЕДУЗА. Механичният глас не се беше променил, но на Катрин ѝ прозвуча малко нетърпелив.

— Млъквай, Туикс! — излая Магнъс Кроум, без да отлепя поглед от инструментите, но другите се обърнаха, когато един от преследвачите отиде до подиума и остави товара си в краката на лорд-кмета.

Това беше Хестър Шоу, със завързани отпред ръце, безпомощна, намръщена и питаща се защо преследвачите не я бяха убили веднага. Мъжете на подиума застинаха, когато видяха обезобразеното ѝ лице, сякаш погледът ѝ ги беше вкаменил.

О, велика Клио! — прошепна Катрин. Едва сега виждаше какво беше сторил мечът на баща ѝ. Отмести поглед от лицето на Хестър към това на Валънтайн и видяното там я шокира още повече. Изражението му беше лишено от всякакви черти — приличаше на сива нечовешка маска и беше по-ужасно от това на момичето. Вероятно беше изглеждал по същия начин, когато беше убил Пандора Шоу и беше установил, че Хестър е свидетел на станалото. Разбра какво ще се случи сега, още преди баща ѝ да е извадил меча си от ножницата.

— Не! — изпищя тя, но устата ѝ беше пресъхнала и гласът ѝ не беше нищо повече от шепот. Изведнъж осъзна защо богинята я беше довела тук и какво трябваше да направи, за да поправи престъпленията на баща си. Хвърли безполезната раница и хукна по стълбите. Хестър отстъпваше назад с вдигнати завързани ръце, за да се предпази от удара на меча. Катрин се хвърли между момичето и баща си и се озова на пътя на острието, което се плъзна в нея, докато дръжката не стигна ребрата ѝ.

Инженерите простенаха. Доктор Туикс изписка уплашена. Дори Кроум изглеждаше обезпокоен.

— Въведете код за действие „Омега“ — настоя на своето МЕДУЗА, като че ли нищо не се беше случило.

Валънтайн изкрещя „Не!“ и заклати глава, сякаш не разбираше как дъщеря му се беше озовала тук с неговия меч в тялото ѝ.

— Кейт, не! — Той отстъпи назад и извади острието.

Катрин го видя как излиза от нея. Всичко това ѝ изглеждаше нелепо като някаква глупава шега. Не усещаше никаква болка, но от дупката в туниката ѝ течеше ярка кръв и капеше по пода. Главата ѝ се замая. Хестър Шоу се вкопчи в нея, но Катрин я отблъсна.

— Татко, не я наранявай — каза тя, направи две крачки напред и падна върху клавиатурата на доктор Сплей. Безсмислени зелени букви се появиха на малкия наблюдателен екран, когато главата ѝ се удари в клавишите. Баща ѝ я вдигна и я остави нежно на пода. Гласът на МЕДУЗА избумтя от високоговорителите:

— Неправилен код.

На екраните се появиха нови поредици от цифри. Нещо експлодира сред мрежите от кабели.

— Какво става? — изхленчи доктор Чъб. — Какво прави?

— МЕДУЗА отхвърли координатите на целта ни — оплака се доктор Чандра. — Но продължава да набира мощност…

Инженерите се върнаха бързо по местата си, като по пътя си прескачаха лежащата на пода Катрин, чиято глава беше в скута на баща ѝ. Тя не им обръщаше никакво внимание, погледът ѝ беше насочен в лицето на Хестър. Имаше чувството, че гледа собственото си изражение в счупено огледало. Усмихна се доволна, че най-накрая срещна своята полусестра и се запита дали двете ще станат приятелки. Започна да хълца и устата ѝ се напълни с кръв. Тялото ѝ изстиваше. Усети как се отнася нанякъде. Звуците от катедралата утихваха. Ще умра ли? — запита се наум тя. — Не мога, не още, не съм готова!