Филип Рив - Смъртоносни машини

Катрин само кимна. Чувстваше се прекалено изморена, за да говори, и прекалено нервна, за да спре да си почине. Приемът на лорд-кмета над тях вероятно беше в разгара си. Тя продължи да се изкачва. Коленете ѝ се бяха вдървили, всяко вдишване ѝ донасяше студена болка в гърлото, а възтежката раница се удряше в хълбоците ѝ.

Хестър гледаше през прозорците на дирижабъла Безлюдните територии, над които минаваха. Намираха се на около трийсет метра под тях и бяха осеяни със същите прави дълбоки следи, по които двамата с Том вървяха през първите няколко дни от запознанството си. Лондон беше пред тях, в мрака се виждаха червените му задни светлини, които притъмняха, когато момчето вкара дирижабъла в гъстата отровна мъгла на изгорелите газове на града. Биваше го в тая работа, осъзна Хестър, и се замисли колко е жалко, че планът му няма да сработи.

Радиото оживя; пристанищната служба на Лондон ги караше да се идентифицират.

Том я погледна изплашен, но тя знаеше как да се справи с това. Отиде при радиото и започна да включва и изключва бързо превключвателя, на който пишеше „предава“. По този начин създаваше впечатлението, че има проблем с комуникациите.

— Лондонски дирижабъл GE47 — каза тя, като си спомни кодовото име, което беше чула по високоговорителя в странноприемницата във Въздушен пристан преди няколко седмици. — Връщаме Шрайк обратно в Инженериума.

Хората отсреща казаха нещо, но Хестър изключи радиото. В прозорците се притисна черен смог, а по стъклото се кондензираха капки, които потекоха надолу като криви пътеки.

— Ще обикалям около града двайсет минути, след което ще дойда да те прибера — каза Том. — Ще имаш достатъчно време да намериш Валънтайн…

— Ще бъда мъртва след двайсет минути, Том — отвърна Хестър. — Просто се измъкни оттук цял. Забрави за мен.

— Ще кръжа около града…

— Ще бъда мъртва.

— Въпреки това ще се върна…

— Няма смисъл, Том.

— Ще кръжа и ще се върна да те прибера.

Момичето го погледна и видя сълзи в очите му. Той плачеше, защото тя щеше да е в опасност и можеше да не я види никога вече. Стори ѝ се странно, че толкова много го е грижа за нея, но ѝ стана много хубаво.

— Том, ще ми се… — започна тя. — Том, ако аз… — и други подобни недовършени изречения, които завършваха с мълчание, защото дори не знаеше какво иска да каже. Просто трябваше да му обясни, че той е най-хубавото нещо, което някога ѝ се е случвало.

В мрака се появи светлина, а после друга. Издигаха се над третия етаж. Плъзнаха се покрай втория, на който ги зяпаха някакви хора от наблюдателната палуба. Последва Съркъл парк с неговите фенери, закачени за дърветата. Том се зае с контролите и „Джени Ханивър“ тръгна напред, за да мине точно над покривите на Найтсбридж по пътя си към задния край на Горния етаж. Хвърли бърз поглед на Хестър. Тя искаше да го прегърне, да го целуне, да направи нещо, но сега нямаше време, затова просто каза:

— Гледай да не те убият, Том.

Отвори люка, прибяга до него и скочи, докато дирижабълът се изви в арка в края на Горния етаж.

Хестър падна върху палубата и се претърколи няколко пъти. „Джени Ханивър“ бързо се оттегляше, осветен от огнените следи на ракетите, изстреляни от противовъздушната батарея на Инженериума. Те пропуснаха целта си и дирижабълът беше погълнат от мрак. Хестър остана сама в сенките.

— Един-единствен дирижабъл, лорд-кмете — казва изнервен инженер, за чието ухо е закрепено подобно на черупка радио. — Той се изтегли, но смятаме, че е оставил някого на борда ни.

— Антимобилисти на Горния етаж? — Кроум кима, сякаш това е някакъв дребен проблем, който възниква всеки ден: — Ех, ех. Доктор Туикс, мисля, че това е хубава възможност да изпробваме новите ти модели.

— О, чудесно! — вълнува се жената и изтърва чиния с хапки. — Хайде, елате, пиленца! Елате!

Преследвачите ѝ се обръщат като един, нареждат се във формация зад нея и тръгват през тълпата от присъстващи към изходите.

— Доведете ми натрапниците живи! — провиква се Кроум след докторката. — Ще е жалко, ако пропуснат голямото събитие.

Том избърса очите си с длан и се съсредоточи върху пилотирането, като отдалечаваше „Джени“ от Лондон и я издигаше нагоре. Вече не се страхуваше. Хубаво беше най-накрая да върши нещо. Още по-хубаво беше да управлява тази огромна и прекрасна машина. Насочи я на изток, към последната слаба светлинка от деня, която идваше от върха на Жан Шан. Щеше да кръжи двайсет минути. Имаше чувството, че половината от това време вече е минало, но когато провери хронометрите, установи, че са изтекли по-малко от две минути, откакто Хестър скочи в Лондон и…