Филип Рив - Смъртоносни машини

Главният историк го поглежда. Лицата на много от празнуващите са застинали. Настъпила е внезапна тишина.

— Чудя се към кого си наистина лоялен, Валънтайн — казва Кроум. — Към Лондон или към дъщеря си? Остани.

Все едно му казва „Стой!“ като на някакво куче. Ръката на Валънтайн се стяга за момент около дръжката на меча, но е наясно, че няма да го извади. Истината е, че се страхува и всичките му приключения и експедиции са били опит да се скрие от тази истина: той е страхливец.

На треперещото му лице се появява усмивка и той се покланя.

— Аз съм ваш покорен слуга, лорд-кмете.

Имаше врата в стената до секцията за естествена история — врата, покрай която Катрин беше минавала стотици пъти, без дори да я забележи. Померой я отключи и отвори и отвътре се разнесе странният и ехтящ стон на вятъра в някоя дълга шахта, примесен с грохота на двигателите на града. Историкът подаде на Бивъс ключа и факлата.

— Успех, господин Под. Успех и на теб, Кейт…

Някъде зад него се чу гръм и стъклата на витрините се разтресоха.

— Тук са — каза Померой. — Трябва да се върна на поста си…

— Елате с нас! — замоли го Катрин. — Ще бъдете в безопасност сред тълпите на Горния етаж…

— Това е моят музей, госпожице Валънтайн — напомни ѝ историкът, — затова смятам да остана. Бездруго само ще ви се пречкам.

Катрин го прегърна, притисна лице в робата му и подуши миризмата на нафталин и тютюн.

— Бедният ви музей!

Померой сви рамене.

— Не мисля, че инженерите щяха да ни позволят да задържим реликвите си още дълго. Поне така ще си отидем в борба.

— Възможно е да победите…

— О, да — старият историк се усмихна печално. — Постоянно ги биехме на футболното първенство между гилдиите, знаеш. Разбира се, там не разполагаха с автомати и преследвачи, които да им помагат… — Померой повдигна лицето ѝ и я погледна много сериозно в очите. — Спри ги, Катрин. Пъхни тояга между спиците им.

— Ще се опитам — обеща момичето.

— Съвсем скоро ще се видим отново — уверено каза историкът и вдигна пистолета си. — Наследила си харизмата на баща си, Кейт — хората те следват. Виж само как ни разбуни!

Отново се разнесе оръдеен гръм, когато Померой излезе и затвори вратата след себе си, последван от изстрелите на по-малки оръжия, които приближаваха и се примесваха с приглушени писъци.

— Ето там! — каза Том.

Летяха високо през тънки облаци, а Лондон се намираше далеч пред тях.

— Ето го!

Градът беше по-голям, отколкото го помнеше, и много по-грозен. Сега не можеше да повярва как когато живееше там, вярваше на всичко, което излъчваха по наблюдателните екрани относно елегантните му очертания и перфектната му красота. Не беше така. Градът беше грозен, нищо повече от кой да е друг град, просто беше голям; представляваше смесица от пушек и димящи комини и вълна от мрак, която се движеше към планините с белите си вили в Хай Лондон, които сърфираха на върха като някакъв деликатен кораб. Не му изглеждаше като дом.

— Ето… — посочи отново.

— Виждам го — отвърна Хестър до него. — Нещо се случва на Горния етаж. Осветен е като панаир. Том, Валънтайн ще е точно там! Вероятно се приготвят да използват МЕДУЗА!

Момчето кимна и изпита вина при споменаването на древната машина. Знаеше, че ако госпожица Фанг беше тук, щеше да измисли план как да спре това могъщо оръжие, но той не се сещаше какво може да направи. Тази задача беше прекалено голяма, ужасна и трудна за изпълнение. По-добре щеше да бъде, ако се съсредоточеше върху опазването на себе си и Хестър, а останалата част от света можеше да се оправя сама.

— Той е там долу — прошепна момичето. — Усещам го.

Том не искаше да се приближава прекалено много, в случай че лорд-кметът е изпратил хора или разузнавателни дирижабли, които да наблюдават небето. Зае се с контролното табло и усети бавната и тромава реакция на „Джени Ханивър“. Дирижабълът се издигна нагоре и постепенно Лондон се превърна в петно от светлина под облака. Том пое на юг и поде широк вираж около града.

Излизаха от мрака само за да влязат отново в него. Факлата на Бивъс Под осветяваше метално стълбище след метално стълбище, които бяха напълно еднакви. Големите им сенки се плъзгаха по стените на шахтата. Не говореха много, но се бяха заслушали в дишането на другия, доволни, че не са сами. Катрин продължаваше да поглежда назад, като все още очакваше да види Куче след себе си.

— Петстотин стъпала — прошепна Бивъс, спря на една тясна площадка и вдигна факлата си нагоре. Стълбището се виеше в спирала като че ли до безкрайност. — Това трябва да е първият етаж. На половината път сме.