Филип Рив - Смъртоносни машини

Валънтайн гледа разсеяно към небето и към един висок и перест облак, осветен от бързо залязващото слънце. Вятърът продължава да духа от изток и да носи мириса на сняг, който за миг нарушава мислите му за Катрин и го връща отново в Шан Гуо. Хестър ще те намери — беше му прошепнала Въздушно цвете, преди да умре. Откъде знаеше за Хестър? Нямаше как да познава момичето, нали? Нали? Хестър жива ли е още? Дали някак е успяла да стигне до Батмунк Гомпа? Дали не чака сред тези планини, готова да се качи на борда на Лондон и да се опита да го убие отново… или по-лошо, да се опита да нарани дъщеря му?

Валънтайн отблъсква големите ръце на Генч и казва:

— Ако нямате нищо против да пропуснете празненството, момчета, искам да вземете „Асансьор до 13-ия етаж“ и да се разходите тази вечер. За в случай че онези смели глупаци от Лигата са решили да опитат нещо.

— Няма проблем, шефе!

Двамата авиатори не изгарят от нетърпение да отидат на приема на лорд-кмета с всичката му храна на хапки и глупави разговори. Нищо не може да ги зарадва повече от изгледите за една хубава битка. Генч сяда в бръмбара до Пюси и двамата потеглят, като стряскат инженери и бийфийтъри по пътя си. Валънтайн оправя вратовръзката си и се качва бързо по стълбите на Лондонската палата на гилдиите.

Инженерите водеха затворниците през по-ниските галерии на Музея към главната зала. Наоколо нямаше никой. Катрин никога не беше виждала Музея толкова празен, колкото сега. Къде бяха историците? Знаеше, че не могат да ѝ помогнат, но искаше да ги види, искаше някой да разбере какво се случва с нея. Продължи да се ослушва за лапите на Куче на пода зад нея и се изненада, когато не ги чу, но тогава си спомни. Бивъс вървеше до нея, но не я поглеждаше, само се взираше право напред, сякаш вече виждаше станциите в Дълбокия търбух и нещата, които щяха да му се случат.

На най-горното стъпало на стълбите, които водеха до главния вход, инженерите спряха.

Долу във фоайето, с гърбове, опрени в големите стъклени врати, чакаха историците. Докато хората на Вамбрейс бяха заети горе, те бяха оплячкосали витрините в секцията „Оръжия“ и се бяха въоръжили с древни пики, мускети, ръждясали мечове и тенекиени шлемове. Някои си бяха сложили нагръдници върху черните роби, а други носеха щитове. Приличаха на банда разбойници в аматьорска пантомима.

— Какво е всичко това? — излая доктор Вамбрейс.

Чъдли Померой пристъпи напред. В ръката си държеше старинен мускет с месингова цев, широка като на тромпет. Катрин забеляза, че още историци наблюдаваха случващото се от сенките по краищата на фоайето, криеха се зад витрините и насочваха пушкала на парна тяга през ребрата на скелети на динозаври.

— Господа — започна нервно Померой, — намирате се на територията на Гилдията на историците. Предлагам ви веднага да освободите тези младежи.

— Веднага! — съгласи се доктор Каруна и насочи прашния си мускет в червеното колело между веждите на Вамбрейс.

Инженерът се разсмя.

— Стари глупаци! Мислите ли, че можете да се мерите с нас? Вашата гилдия ще бъде разпусната заради своеволията ви тук днес. Глупавите ви дрънкулки ще бъдат хвърлени в пещите, а телата ви ще бъдат пречупени под уредите за мъчения в Дълбокия търбух. Щом като историята е единственото, което ви интересува, тогава вие ще бъдете история! Ние сме Гилдията на инженерите! Ние сме бъдещето!

Настъпва трепетна пауза, тишина, в която се чува единствено ехото от гласа на Вамбрейс, който увисва в плесенясалия въздух, и слабият звук от вдигане на оръжия и стягането на старчески пръсти около древни спусъци. Фоайето се скрива в дим и огнени дири. Трясъците отекват от високия куполовиден таван и се връщат обратно долу. Насечен пукот, прекъснат от дълбокото бумтене на мускета на Померой, а сетне старинното оръдие, скрито в нишата зад будката за билети, с рев изригва пламъци, когато доктор Нанкароу допира запалката си до дупката за фитила му. Катрин вижда как Вамбрейс и двамата до него падат, докато доктор Аркънгарт се строполява по гръб, като се опитва да запази равновесие с махане на ръцете. Усеща как мъжът, който я държи, залита и се олюлява, когато парче олово преминава през гуменото му палто.

Той се свлича настрани от нея, а тя пада на колене и се чуди къде да се скрие. Не е останало нищо от Вамбрейс освен димящите му ботуши, които щяха да изглеждат доста забавно, ако краката му не бяха все още в тях. Половината му хора са мъртви, но останалите продължават да се борят. Техните оръжия са по-добри от тези на историците. Обсипват фоайето с изстрели — от мраморния под хвърчат искри и парчета от костите на динозавъра. Витрините избухват в порой от стъкло и историците, които се крият зад тях, си търсят други скривалища — или се свличат насред разхвърляните експонати на пода и повече не помръдват. Аргоновите глобуси над главите им се пръскат и потичат, а във фоайето става все по-тъмно — като в киносалон, в който постепенно изгасва осветлението. Инженерите пристъпват напред към вратите.