Филип Рив - Смъртоносни машини

Ухото на Мелифънт беше прилепено към дървото на вратата отвън като блед плужек.

По-бързо и по-бързо, и все по-бързо. Сякаш пламенността на лорд-кмета е заразила самия му град — буталата в машинните отделения бият бързо като сърцето му, а колелата и веригите препускат като мислите му, бързат към Стената и следващата глава от великата история на Лондон.

Цял следобед Валънтайн търси Катрин в парка и стряска приятелите си, докато вечерят, като се появява изневиделица на френските им прозорци — подгизнал призрак в изцапани с кръв дрехи — и пита: „Дъщеря ми тук ли е? Виждали ли сте я?“. Сега крачи напред-назад в гостната на Клио Хаус, а от ботушите му капе вода върху калния килим, докато се опитва да изгони студа на парка от костите си и страховете от главата си.

Най-накрая чува стъпки на чакълената алея отвън, после в коридора и Пюси влиза, подгизнал и окаян като господаря си.

— Хванах ѝ дирите, шефе! В Музея е. Според стария Крийбър на рецепцията напоследък прекарва много време там…

— Води ме! — крещи Валънтайн.

— Сигурен ли сте, шефе? — Пюси оглежда ботушите си, вместо да погледне трескавото и подгизнало от сълзи лице на господаря си. — Мисля, че ще е най-добре да я оставите малко сама. В безопасност е в Музея, така мисля, а и ѝ трябва време да обмисли нещата. Сама ще се върне, когато е готова.

Валънтайн се отпуска в един фотьойл. Верният му служител обикаля стаята и пали лампите. Навън денят е към своя край.

— Излъсках ви меча и извадих най-хубавата ви роба в гардеробната — съобщава внимателно Пюси. — Лорд-кметът организира прием, сър, помните ли? Не бива да го пропускате.

Валънтайн кима и поглежда ръцете си и дългите им пръсти.

— Защо му играя по свирката през всичките тези години, Пюси? Защо му дадох МЕДУЗА?

— Не мога да ви отговоря, сър…

Валънтайн става с въздишка и се насочва към гардеробната. Иска му се да притежава острия усет на Кейт — лесно да разпознава кое е правилно и кое е грешно. Иска му се да има куража да се изправи срещу Кроум, както желае тя, но е твърде късно за това, твърде късно, твърде късно.

Кроум вдига поглед от вечерята си (пюре от зеленчуци и заместител на месо с правилните количества протеини, въглехидрати, витамини и всичко останало) и поглежда треперещия чирак историк, когото Вамбрейс току-що е бутнал в кабинета му, и казва:

— Е, чирак Мелифънт, предполагам, че имате нещо да ни кажете?

Катрин осъзна, че може да се справи. По-рано искаше само да се свие в ъгъла и да умре от мъка, но сега беше добре. Всичко това ѝ припомни как се беше чувствала, когато почина майка ѝ, как беше премазана от тази загуба и изненадана от факта, че животът просто продължава. Този път поне имаше Куче, което да е до нея, и Бивъс.

— Кейт, имам нужда от още един болт — като този, но по-дълъг…

В нейните очи Под беше сладък, непохватен и безполезен младеж, който се нуждаеше от нея, за да се грижи за него. Подозираше, че историците мислят същото. Но този следобед започна да разбира, че той е много по-умен от нея. Наблюдаваше го как работи, наведен под портативния аргонов глобус в ъгъла на транспортната галерия. Внимателно претегляше правилните количества почистваща пудра и течност за обработване на картини. Сега правеше таймера, като използваше меден проводник и части от таблото на бръмбар на няколкостотин години, които щеше да сложи в раницата, която тя му беше намерила.

— Болт, Кейт?

— О, да…

Катрин затършува набързо през купчината резервни части на пода до него и намери търсеното. Подаде му го. Погледна си часовника. Часът беше осем. Много скоро трябваше да се върне в Клио Хаус, да си наложи изкуствена усмивка на лицето и да каже на баща си: „Съжалявам, че се държах толкова глупаво по-рано — добре дошъл у дома, а моля те, може ли да дойда с теб на празненството на лорд-кмета?“

— Ето — каза Бивъс и вдигна раницата. — Готова е.

— Не ми прилича на бомба.

— Такава е идеята, глупчо! Виж. — Той отвори раницата и ѝ показа пакета вътре, червения бутон, който трябваше да натисне, за да я задейства, и таймера. — Няма да е кой знае каква експлозия — призна Под, — но ако я оставиш достатъчно близо до компютърния мозък…

— Ще намеря начин — обеща Катрин и я взе от него. — Все пак съм дъщеря на Валънтайн. Ако някой може да се добере до МЕДУЗА, това съм аз.

Доста е унил, каза си тя наум, и се зачуди дали не си мисли за всичката тази невероятна изчислителна мощ — мечтата на всички инженери, — която предстоеше да бъде пожертвана.