Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Суон стисна ръката ѝ, а Джош каза:

— Ще го направим.

— Ти си добър човек. Не мисля, че сам знаеш… колко добър човек си. Суон? — Сестрата протегна ръце и хвана красивото ѝ лице. — Послушай ме. Свърши работата. Свърши я добре. Можеш да оправиш нещата… да ги направиш дори по-добри, отколкото бяха преди. Ти си… родена за водач, Суон… и когато вървиш, върви с високо вдигната глава… и… помни… колко много те обичам…

Ръцете на Сестрата паднаха от лицето на момичето, но тя ги хвана и ги притисна отново в него. Искрата живот почти беше изгаснала.

Сестрата се усмихна. Виждаше цветовете на стъклената корона в очите на Суон. Устата ѝ потрепери и се отвори отново.

— Стъпка по стъпка — прошепна тя.

И направи последната в живота си.

Стояха около нея, докато слънцето напичаше гърбовете им и разтопяваше мускулите им. Джош се наведе да затвори очите на Сестрата… но не го направи, защото знаеше колко много обичаше да гледа светлината.

Суон се изправи, отдалечи се от тях и зарови ръка в джоба си.

Извади сребърния ключ. Покатери се на една скала и отиде на ръба на Уоруик Маунтин.

Стоеше с високо вдигната глава и се взираше в далечината. Там виждаше още армии от биещи се и изплашени мъже, още оръжия и бронирани коли, още смърт и мизерия, които щяха да продължават да тормозят умовете на хората като рак, който чака да се прероди.

Стисна здраво сребърния ключ.

Никога вече , помисли си Суон… и захвърли ключа с всичка сила, колкото се може по-надалеч.

Слънцето се отрази в него, докато падаше. Той отскочи от клона на един дъб, удари се в ръба на скала и падна петнадесет метра по-долу в малко зелено езеро, полускрито от храсталак. Потъна във водата и в листата на дъното на водоема, където разбута няколко малки яйца, скрити от много, много дълго време там. Няколко лъчи слънчева светлина проникнаха през водата и затоплиха яйцата. Сърцата на поповите лъжички започнаха да бият.

Джош, Суон и Робин намериха място, на което да положат останките на Сестрата. То не беше под сянката на някое дърво, а на място, което слънцето огряваше. Изкопаха гроба с ръце и положиха жената в него. Запълниха го и всеки от тях каза каквото му беше на ума. Накрая завършваха с „Амин“.

Трима души слязоха от планината.

Слънчевата светлина не пропусна лагера на Армията на съвършенството и всеки мъж, жена и дете видяха какво разкри.

Лицата, които мракът скриваше, бяха чудовищни. Светлината освети гротесковите демони на красивите стъпала на караваната на централното командване, камионите с натоварените в тях окървавени дрехи, и черната каравана, в която Роланд Кронингер извършваше мъченията в своя поход на истината. Мъжете, които живееха заради кръвта и писъците, се скриха от тази светлина, сякаш погледът на Бог щеше да ги смаже.

Над тълпата властваше паника. Вече нямаше водачи, а само последователи, и някои паднаха на колене и замолиха за прошка, а други пропълзяха в добре познатия мрак под караваните и се свиха там с оръжията си.

Три фигури вървяха през виещата и хленчеща маса от човешки същества, много от които не можеха да понесат да погледнат лицето на момичето с огнената коса. Други крещяха за полковник Маклин и за човека, когото познаваха като Приятел, но не получиха отговор.

— Стойте! — Един млад войник с груби черти на лицето насочи пушката си към троицата. Двама други мъже стояха зад него, а иззад един камион се появи и четвърти, който насочи пистолета си в Джош.

Суон погледна всеки един от тях, вдигна гордо глава и когато пристъпи напред, всички войници отстъпиха назад освен мъжа, който беше проговорил.

— Махни се от пътя ни — нареди му момичето с възможно най-спокойния си глас, но знаеше, че онзи е изплашен и иска да убие някого.

— Майната ти! — излая в отговор той. — Ще ти пръсна мозъка.

Суон хвърли нещо в калта, от която се издигаше пара.

Войникът го погледна.

Беше облечената в черна ръкавица ръка на полковник Маклин, чиято длан с пирони беше почервеняла от засъхнала кръв.

Онзи я грабна и се ухили като безумец, когато осъзна какво държи.

— Моя е — прошепна той, след което завика френетично: — Моя е! Маклин е мъртъв! — Вдигна ръката, за да могат всички да я видят. — Сега е моя! Аз командвам! В мен е влас…

Войникът с пистолета го застреля в челото и когато изкуствената ръка падна в калта, другите мъже се спуснаха към нея и се сбиха като животни за този символ на властта.