Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Побързай! — каза Сестрата на Джош. — Моля те… побързай!

На планината започнаха да се появяват сенки. Вятърът все още беше студен и брулеше жестоко, но облаците се разкъсваха и Джош се зачуди дали последната буря не беше последната въздишка на една седемгодишна зима.

— Побързай! — замоли го Сестрата.

Излязоха от гората и се озоваха на малко поле до върха. Навсякъде имаше груби скали и от тази височина видимостта беше във всички посоки на компаса, но не можеха да се насладят на пейзажа заради мъглата.

— Тук. — Гласът на Сестрата отслабваше. — Остави ме тук… за да мога да виждам.

Джош нежно я остави върху легло от мъртви листа, като подпря гърба ѝ в гладката повърхност на една скала, с обърнато на запад лице.

Вятърът фучеше около тях и продължаваше да хапе. Изсъхналите клони се чупеха от дърветата, а над главите им като гарвани летяха черни листа.

Суон затаи дъх, когато златистите лъчи пронизаха западните облаци и за момент грубият пейзаж омекна, окаяните му багри в черно и сиво станаха светлокафяви и златисточервени. Но също толкова бързо светлината се скри.

— Почакайте — каза Сестрата, докато гледаше танца на облаците в небето. В тях бушуваха вихрушки подобно на течения след буря. Тя усещаше как животът ѝ бързо гаснеше, а духът ѝ искаше да избяга от измореното ѝ тяло, но не го пускаше, беше се вкопчила в живота със същата упоритост, която ѝ беше помогнала да опази стъклената корона километър след тежък километър.

Всички зачакаха. Облаците над Уоруик Маунтин се разкъсваха, бавно се разтваряха, и зад тях се показваха сини петна, подобно на частите на огромен пъзел.

— Там. — Сестрата кимна и присви очи, когато светлината погали земята и тръгна нагоре по планинския склон, мъртвите листа, дърветата, скалите и лицето ѝ. — Там!

Джош изкрещя от радост. В облаците се отваряха големи процепи и през тях се прокрадваше златиста светлина, която беше красива като обещание.

От хълмовете на долините и котловините под Уоруик Маунтин също се разнесоха радостни възгласи и викове от малките общности, чиито бараки също бяха докоснати от слънцето. Някой наду клаксона на кола и бързо го последваха още хора. Виковете се усилиха, докато не преляха в един общ могъщ глас.

Суон вдигна лице нагоре и позволи на прекрасната и невероятна топлина да окъпе кожата ѝ. Тя си пое дълбоко въздух и помириса сладкия незаразен въздух.

Дългият мрак приключваше.

— Суон — повика я с пресипнал глас Сестрата.

Момичето погледна жената, която седеше огряна от слънчевата светлина и усмихната. Сестрата вдигна ръка към нея, тя я пое, стисна я силно и коленичи до нея.

Гледаха се една друга доста време. Суон опря ръката на жената във влажната си буза.

— Гордея се с теб — каза Сестрата. — О, колко много се гордея с теб.

— Ще се оправиш — отвърна момичето, но не успя да потисне напиращия в гърлото ѝ хлип. — Ще се оправиш веднага след като ги заведем при…

— Шшшш. — Жената прокара пръсти през дългата ѝ огнена коса. На слънчевата светлина пламтеше като силна клада. — Искам да ме чуеш много внимателно. Слушай ме. Гледай ме също така.

Суон изпълни молбата ѝ, но лицето на Сестрата беше замъглено от сълзите. Тя си избърса очите.

— Лятото… най-накрая дойде — започна жената. — Не се знае кога ще се завърне зимата. Налага се да работиш, докато можеш. Ще работиш колкото се може по-упорито и по-бързо… докато слънцето още грее. Чуваш ли ме?

Суон кимна.

Пръстите на Сестрата стиснаха нейните.

— Иска ми се да дойда с теб. Наистина много ми се иска. Но… няма как да стане. Аз и ти… поемаме по различни пътища. Но няма проблем. — Очите на жената направо блестяха. Тя погледна Робин. — Хей — извика му тя. — Обичаш ли я?

— Да.

— А ти? — обърна се към Суон. — Ти обичаш ли го?

— Да — отвърна момичето.

— В такъв случай… половината битка вече е спечелена. Двамата трябва да държите един на друг и да си помагате… и не позволявайте на никого и на нищо да ви разделят. Продължавайте напред, стъпка по стъпка… и свършете работата, която трябва да се свърши, докато е лято. — Сестрата обърна глава и присви очи към чернокожия гигант. — Джош? Ти знаеш… къде трябва да отидеш, нали? Знаеш кой те чака.

Гигантът кимна и съумя да отговори:

— Да. Знам.

— Слънцето… Усещането е толкова приятно — каза Сестрата и погледна към него. Зрението ѝ започваше да я предава и вече не се налагаше да присвива очи. — Толкова е приятно. Изминах… дълъг път… и се изморих. Ще ми намерите ли… място тук, на което да положите останките ми… за да съм близо до слънцето?