Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Мисля… че има и други, които искат да дойдат с нас — каза Шийла. — Други жени… като мен. А и някои от мъжете. Не всички са лоши… просто се страхуват и няма да знаят какво да правят или къде да отидат.

— Добре — съгласи се Суон. — Ако оставят оръжията си, ще ги вземем.

Шийла излезе, за да събере хората и се върна с две раздърпани ЖР — едната беше тежко гримирана изплашена тийнейджърка, а другата груба чернокожа жена с червена коса на гребен — и трима нервни мъже, единият от които носеше сержантска униформа. В знак на добра воля бившите войници бяха донесли пълни раници с консервирана шунка, телешка яхния и супа, както и манерки с прясна вода от извора в Мерис Рест. Черната проститутка, чието име беше Клео — „Съкратено от Клеопатра“, беше заявила драматично самата тя — донесе различни пищни пръстени, огърлици и бижута, от които Суон нямаше никаква полза, но тийнейджърката — „Наричат ме Джоуи“, беше се представила тя, а черната ѝ коса падаше върху лицето ѝ — предложи най-ценното си притежание: жълто цвете в червена саксия, което някак си беше опазила живо.

Докато светлината на деня се предаваше, един камион с Джош зад волана, в който се бяха натоварили Робин, Суон, Шийла Фонтана, двете ЖР и тримата мъже, напусна лагера на Армията на съвършенството. В него група вилнеещи безумци бяха запалили караваната на полковник Маклин и последните муниции експлодираха.

Дълго след като Джош беше отпътувал, вълците слязоха от планината и заобиколиха останките от Армията на съвършенството.

Настъпи нощ и на небето се появиха кръпки от звезди. Камионът, който разполагаше само с един работещ фар и съвсем малко бензин, зави на запад.

Суон плака известно време в мрака за Сестрата, но Робин я прегърна и тя облегна глава на силното му рамо.

Джош си мислеше за Мерис Рест и за жената, която се надяваше, че все още го чака с момчето до себе си. Шийла Фонтана спа като новородена и сънува, че от огледалото я гледа красиво лице.

По някое време през нощта Клео и единият от войниците бяха скочили от камиона с пълна раница с храна и вода. Джош им пожела успех и продължи напред.

Звездите избледняваха. На източния хоризонт запълзя тънка червена линия и гигантът едва не се разплака, когато слънцето надникна през разкъсаните облаци.

Камионът се задави и остана без бензин два часа след изгрева. Продължиха пеша по пътя, който водеше на запад.

Същия следобед, докато светлината пронизваше дърветата и синьото небе беше нашарено с бели и бавно носещи се облаци, спряха, за да починат краката им. Суон застана в края на пътя и погледна надолу към долината, където три малки бараки се мъдреха около кафяво поле. Мъж с мека сламена шапка и жена с комбинезон работеха в това поле с лопата и мотика, а две деца бяха застанали на колене и внимателно засяваха семена и зърна от малки платнени кесии.

Полето не беше особено голямо. Заобикаляха го изсъхнали дървета — обикновен или американски орех, помисли си Суон. През долината минаваше поток и на момичето му хрумна, че вероятно е разклонение от подземната река, която захранваше машините в Уоруик Маунтин.

„Сега — помисли си тя — тази вода може да се използва за поддържането на живот, а не за отнемането му.“

— Обзалагам се, че садят боб — каза Джош и застана до нея. — Може да е тиква или бамя. Какво мислиш?

— Не знам.

Гигантът се усмихна лекичко.

— Разбира се, че знаеш.

Тя го погледна.

— Какво?

— Знаеш — отвърна той. — Знаеш, че трябва да започнеш отнякъде. Дори от малко поле като това.

— Връщам се в Мерис Рест с теб. Оттам ще започна…

— Не — прекъсна я Джош. Очите му бяха нежни, но изпълнени с болка. На челото му имаше три рани, които щяха да зараснат и да оставят белези след себе си. Те щяха винаги да му напомнят за стария кечистки номер. — Не разполагаме с достатъчно храна и вода за всички, за да стигнем до Мерис Рест. Има още много път.

— Не е толкова далеч.

— Достатъчно далеч е — отвърна гигантът и посочи долината. — А там долу има много място за още посеви. Вероятно в планината живеят и други хора, които отдавна не са вкусвали прясна бамя, боб и тиква. — Устата му се навлажни при тази мисъл. — Храна за душата — каза той и се усмихна.

Суон се загледа в мъжа, жената и децата, които работеха.

— Но… какво ще стане с хората в Мерис Рест? Какво ще стане с приятелите ми?

— Оправяли са се преди да отидеш там. Ще се оправят и докато се върнеш. Сестрата беше права. Трябва да работиш, докато е лято… а нямаме представа колко дълго ще продължи то. Може би месец, може би шест. Но студът ще се завърне. Моля се на Бог следващата зима да не продължи толкова дълго.