Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Да, сър, много добре разбирам.

— Надявам се наистина да е така. Не ми се иска да измина целия този път, за да дойда да ти сритам задника. — Но Джош вече беше видял как се гледаха двамата, как вървяха един до друг и как си говореха тихичко, сякаш си споделяха някаква тайна, и знаеше, че няма нужда да се тревожи. Плесна младежа по рамото. — Ти си точен, приятелю — каза той… и изведнъж Робин го прегърна силно.

— Грижи се за себе си, Джош. И не се тревожи за Суон. На мен също ми е много скъпа.

— Господине? — провикна се преподобният Тейлър. — Ти няма ли да слезеш в долината с нас?

— Не. Имам още доста път да извървя и по-добре да тръгвам. Искам да измина още два-три километра, преди да се стъмни.

Преподобният явно се изненада, но разбра, че черният гигант наистина смята да продължи по пътя си.

— Почакай минутка тогава! Задръж! — Мъжът бръкна в джоба на платненото си яке и извади нещо от него. — Ето — подаде го на Джош. — Вземи това да ти прави компания по пътя.

Гигантът погледна предложеното му сребърно разпятие на верижка.

— Вземи го. Един пътник се нуждае от приятел.

— Благодаря ви! — Джош си сложи верижката на врата. — Много ви благодаря!

— Успех. Надявам се да намериш онова, което търсиш, когато стигнеш там, закъдето си тръгнал.

— Аз също. — Гигантът пое по планинския път на запад. Измина десетина метра и се обърна. Робин и Суон бяха застанали един до друг и го изпращаха с поглед. Младежът беше прегърнал момичето, а тя беше облегнала глава на рамото му.

— Нива по нива! — провикна се Джош.

И в следващия миг беше заслепен от сълзи. Обърна се и пое по своя път с красивия образ на Суон, запечатан завинаги в съзнанието му.

Момичето го гледа, докато не се изгуби от поглед. Всички останали освен Робин бяха тръгнали с преподобния Тейлър към къщата му долу в долината. Тя хвана младежа за ръката и обърна лице към планината и котловините, където мъртвите дървета чакаха да бъдат събудени като неспокойно спящи създания. Някъде отдалеч ѝ се стори, че се разнесе пискливата и радостна песен на птица… вероятно птица, която току-що беше осъзнала какво може да прави с крилете си.

— Нива по нива — обеща Суон.

Дните минаваха.

И високо горе, където върхът на Уоруик Маунтин почти докосваше синьото небе, малки семена, които бяха разпръснати от вихрушките и съживени от пръстите на момичето с косата от пламъци, започнаха да реагират на слънчевата светлина и от тях пораснаха крехки зелени стъбла.

Стъблата пробиха пръстта и тръгнаха нагоре в търсене на топлина, за да се превърнат в цветя — червени и лилави, яркожълти, снежнобели, тъмносини и бледолилави.

Те блестяха като скъпоценни камъни на слънцето и отбелязваха мястото, на което почиваше Сестрата.

Седмиците минаваха и пътят го омаломощаваше.

Лицето му беше посивяло от прахта, но раницата беше по-лека на прегърбения му и изморен гръб. Той продължи да върви, стъпка по стъпка, като следваше пътя, който се виеше на запад през земята.

През някои дни слънцето печеше с пълна сила. През други облаците се завръщаха и валеше дъжд. Но дъждовната вода беше сладка на езика му, а и бурите не продължаваха много дълго. След това облаците се разкъсваха отново и слънцето напипаше през тях. По обед температурите се усещаха като средата на лятото, какъвто беше и сезонът според Джош — поне по календара на някогашния свят — но нощите бяха студени и се налагаше да търси топлината на някой хамбар или къща край пътя, ако имаше късмет да намери такива.

Но продължаваше да върви и да се надява.

По пътя успяваше да изтъргува храна за клечки кибрит и когато се случеше да прекара нощта на открито, палеше огън, за да държи нощните създания настрана. Една вечер в Западен Кентъки беше събуден под изпълнено със звезди небе и в началото не разбра какво е обезпокоило съня му… но после се ослуша и разбра.

Чу свирукане, което се усилваше и заглъхваше, сякаш идваше отдалеч.

Джош имаше чувството, че си губи разсъдъка или че е трескав… но смяташе, че мелодията е „Събрали сме се около черницата, около черницата, около черницата; събрали сме се около черницата, съвсем рано сутринтааа…“

След това потърси къща или хамбар, където да прекара нощта.

По пътя видя първите знаци на пробуждането: малки зелени пъпки на едно дърво, ято птици, малко петно смарагдовозелена трева, теменужка, поникнала в купчина пепел.

Нещата се завръщаха. Много бавно. Но все пак се завръщаха.