Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Хей! Хей, вие там! — Фермерът ги беше видял и им махаше с ръка. Жената и децата също спряха да работят и вдигнаха погледи нагоре към пътя.

— Време е да си създадеш нови приятели — каза нежно Джош. Суон не отговори. Тя гледаше махащия фермер и накрая също му помаха. Той каза нещо на жената и тръгна нагоре по виещата се пътека, която свързваше земята им и пътя.

— Започни оттук — каза гигантът. — Започни веднага. Мисля, че това момиче — Джоуи — може би ще успее да ти помогне. Как е успяла да съхрани това цвете живо толкова дълго време? — Сърцето му се свиваше, но трябваше да изрече следващите думи: — Вече не се нуждаеш от мен, Суон.

— Не е вярно, Джош! — Долната ѝ устна потрепери. — Винаги ще имам нужда от теб!

— Птичките трябва да отлетят от гнездата си — отвърна той. — И дори един лебед трябва да разпери крилете си понякога. Знаеш къде ще съм… и как да стигнеш дотам.

Суон поклати глава.

— Как?

— Нива по нива — отвърна гигантът.

Момичето се обърна към него и той я прегърна силно.

— Толкова много… те обичам — прошепна Суон. — Моля те… не си отивай. Остани още един ден.

— Ще ми се да можех. Но ако го направя… няма да си тръгна. Трябва да вървя, докато все още знам, че го искам.

— Но… — Гласът ѝ я предаде. — Кой ще ме пази ?

Джош се засмя, но смехът му беше примесен със сълзи. Видя, че фермерът идва по пътеката и Робин беше тръгнал да го посрещне. Другите отново бяха станали на крака.

— Никой мъж не е бил толкова горд с дъщеря си, колкото мен — прошепна в ухото ѝ гигантът. — Ще направиш прекрасни неща, Суон. Ще оправиш отново положението и преди да се завърнеш в Мерис Рест… ще чувам името ти от пътници. Ще казват, че са чували за момиче на име Суон, което се е превърнало в красива жена. Ще разказват, че косата ѝ е от огън и че притежава силата на живота в себе си. Точно това трябва да върнеш на земята, Суон. Точно това трябва да върнеш на земята.

Тя погледна чернокожия гигант и очите ѝ заблестяха.

— Как сте! — провикна се фермерът със сламената шапка. Той беше кльощав човечец, но бузите му вече бяха хванали загар от слънцето. Ръцете му бяха изцапани с пръст. — Откъде сте?

— От края на света — отвърна Джош.

— Аха. Е… струва ми се, че светът няма да свърши днес , нали? Не! Може би утре, но определено няма да е днес! — Фермерът си свали шапката, избърса чело с ръкава си и присви очи към слънцето. — Господи, красиво е! Не мисля, че някога съм виждал нещо по-красиво… освен съпругата и децата ми. — Той протегна ръка към Робин. — Казвам се Мат Тейлър.

— Робин Оукс. — Младежът разтресе предложената му груба ръка.

— Струва ми се, че няма да откажете да пийнете малко вода и да си починете. Добре дошли сте да слезете долу, ако желаете. Не разполагаме с кой знае какво, но в момента работим, за да променим това. Опитваме се да засеем боб и бамя, докато слънцето пече.

Суон погледна към дърветата.

— Какви са тези?

— Кои? Онези мъртвите ли? Някога бяха американски орех. Едно време клоните им щяха да се счупят от плод през октомври. А онези там… — фермерът посочи едни други дървета — … ни даваха праскови през пролетта и лятото. Разбира се, преди всичко да се влоши.

— О — отвърна Суон.

— Господин Тейлър, кой е най-близкият град? — попита Джош.

— Ами Амбървил се намира зад онзи хълм, на пет-шест километра е. Няма кой знае какво там, само няколко бараки и петдесет-шестдесет души. Но имат църква. Знам ги тези неща, все пак съм преподобният Тейлър.

— Разбирам. — Гигантът се загледа в хората долу на полето, в долината и в гората с дървета, които знаеше, че не са мъртви, а само чакаха лечебния допир.

— Какво има вътре? — Преподобният кимна към кожената чанта, която Суон беше оставила в краката си.

— Нещо… чудесно — отговори Джош. — Преподобни Тейлър, ще ви помоля да направите нещо за мен. Отведете тези хора в къщата си, седнете на един стол и изслушайте какво… какво ще ви каже дъщеря ми. Ще го направите ли?

— Дъщеря ти? — Мъжът се намръщи озадачен и погледна Суон, но побърза да се засмее и сви рамене. — Е, живеем в доста шантав свят. Разбира се. Всеки е добре дошъл да си почине в дома ми.

— Определено ще ви е интересно да чуете какво има да ви казва — отвърна Джош, след което отиде до пътя и взе една от раниците, в която имаше храна и манерка с вода.

— Хей! — провикна се Робин. — Накъде тръгна?

Гигантът отиде при младежа, усмихна се и го хвана за раменете.

— У дома — отвърна той и на лицето му се появи сурово и заплашително изражение: една от намръщените му физиономии от ринга. — Искам да се пазиш и да се грижиш за Суон. Тя ми е много скъпа. Разбираш ли?