Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Не минаваше ден — не минаваха дори много часове — през който Джош да не си мисли за Суон. Представяше си как ръцете ѝ работят с пръстта, как докосват семената и зърната, как пръстите ѝ галят кората на орехите и прасковите и как съживяват всичко.

Прекоси река Мисисипи на ферибот, управляван от белобрад старец, чиято кожа беше с цвета на речната тиня, а възрастната му съпруга свиреше на цигулка през цялото време, докато пътуваха и се смя на износените му обувки. Джош остана с тях същата нощ и тримата си похапнаха добре боб и солено свинско за вечеря. Когато на сутринта отново тръгна на път, установи, че раницата му е по-тежка с чифт маратонки с меки подметки, които му бяха малки, но му паснаха чудесно, след като им отряза пръстите.

Стигна до Мисури и крачката му се ускори.

Силна гръмотевична буря го принуди да спре на едно място за два дни. Намери подслон от потопа в една малка общност, лаконично кръстена Голям кладенец, защото наистина имаше голям кладенец в центъра на града. В училището игра на покер срещу двама тийнейджъри и възрастен бивш библиотекар. Изгуби петстотин двадесет и девет хиляди долара под формата на кламери.

Слънцето отново изгря и Джош продължи по пътя си, благодарен, че онези мошеници не му бяха взели маратонките от краката.

От двете страни на пътя имаше зелени лози, увили се около сивите дървета. Зави зад един завой и рязко спря.

Нещо проблясваше в далечината отпред. Улавяше светлината и блестеше. Приличаше на някакъв сигнал.

Джош продължи да върви и да се опитва да разбере какво блестеше. Но все още беше много далеч и не можеше да види. С всяка крачка се доближаваше все повече до нещото и дори вече не обръщаше внимание на мехурите на краката си.

Нещо проблясваше… проблясваше… проблясваше…

Гигантът отново спря, за да си поеме въздух.

В края на прашния път видя фигура. Две фигури. Една висока и една ниска. Две фигури, които чакаха. Високата носеше дълга черна рокля с пайети, в които се отразяваше слънчевата светлина.

— Глори! — провикна се Джош.

И тогава я чу да вика името му и я видя да тича срещу него, облечена в роклята, която беше носила всеки ден, всеки божи ден, с надеждата, че това ще е денят, в който той ще се прибере у дома.

И наистина се оказа този.

Джош също побягна към нея и от дрехите му полетя прах, когато я вдигна и я стисна силно в прегръдката си, докато Арън крещеше и подскачаше около тях и дърпаше ръкава на чернокожия гигант. Джош вдигна и момчето и прегърна силно и двамата. Всички се предадоха на сълзите.

Прибраха се у дома… и там на нивата до къщите на Мерис Рест имаше ябълкови дървета, натежали от плодове, израснали от фиданките, които Армията на съвършенството беше пропуснала.

Жителите на града наизлязоха от домовете си, събраха се около Джош Хъчинс и на светлината от газените лампи в новата църква той им разказа всичко, което се беше случило, и когато някой го попита дали Суон някога ще се върне, Джош им отговори уверено:

— Да. След време. — Той прегърна силно Глори. — След време.

Времето минаваше.

Селища се издигаха от калта, строяха се зали за срещи и училища, църкви и къщи, като първоначално бяха леки дъсчени постройки, а после големи тухлени здания. Последните останали армии намериха хора, които бяха готови да се бият за домовете си и тези армии се стопиха като сняг на слънце.

Занаятите процъфтяваха и селищата започнаха да търгуват едно с друго. Пътешествениците бяха добре дошли, защото носеха новини отдалеч. Повечето градове си избираха кметове, шерифи и общински съветници и законът на оръжието започна да отстъпва място на силата на съда.

Историите бързо се разпространяваха.

Никой не знаеше как се бяха зародили, нито къде, но името ѝ се носеше по цялата пробудена земя и в него се съдържаше сила, която караше хората да седнат, да слушат и да задават въпроси на пътниците какво бяха чували за нея и дали историите бяха истина.

Защото повече от всичко искаха да повярват.

Говореха за нея в къщи и училища, в общински сгради и магазини. Тя притежава силата на живота!, повтаряха те. В Джорджия беше съживила няколко овощни градини с прасковени и ябълкови дървета! В Айова беше събудила дълги километри наред ниви с царевица и пшеница! В Северна Каролина беше докоснала някакво поле и от пръстта му бяха поникнали цветя, а сега отивала в Кентъки! Или Канзас! Или Алабама! Или Мисури!

Оглеждайте се за нея!, казваха хората. Следвайте я, ако желаете, както правят стотици други, защото младата жена на име Суон притежава силата на живота и събужда цялата земя!