Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Осем…

Молитва.

Сестрата сграбчи отново ръката на Роланд в нов опит да му вземе оръжието. Капитанът се освободи и отвратителното му лице се ухили, когато дръпна спусъка. Веднъж… два пъти…

Куршумите пронизаха ребрата на Сестрата, счупиха ѝ ключицата и я запратиха назад по пода, сякаш някой я беше изритал здраво. Устата ѝ се напълни с кръв.

— Седем…

Суон чу изстрелите, но отговорът беше близо и не смееше да отклони вниманието си от клавиатурата. Какво слагаше край на една молитва? Какво завършваше…

— Махай се! — изрева Роланд Кронингер и стана от пода. От устата и носа му течеше кръв.

— Шест…

Той се прицели в Суон и почти дръпна спусъка.

Нещо удари тежко стоманената врата от другата страна и разсея капитана за жизненоважна стотна от секундата.

Неочаквано полковник Маклин стана на крака и с последните си остатъци живот и сила заби пироните на изкуствената си длан в сърцето на Роланд Кронингер. Капитанът стреля с пистолета и куршумът изсвистя на сантиметри от главата на Суон.

— Пет…

Пироните се забиха още по-дълбоко. Роланд падна на колене. Алената кръв бликаше около твърдите и облечени в черна ръкавица пръсти на полковник Маклин. Младият мъж се опита да вдигне отново пистолета, като клатеше глава напред-назад, но тежестта на полковника го събори и той легна на пода. Маклин го обгърна в почти любовна прегръдка.

— Четири…

Суон се опули срещу клавиатурата. С какво завършваше една молитва?

Знаеше отговора.

Пръстите ѝ затанцуваха върху клавишите.

Въведе „Амин“.

— Три…

Момичето затвори очи и зачака секундите да намалеят.

Продължи да чака.

И да чака.

Когато коприненият глас се разнесе отново по високоговорителите, Суон така се стресна, че направо подскочи.

— Детонацията на Ноктите спряна на две секунди. Каква е следващата ви заповед, моля?

Краката на Суон омекнаха. Тя се отдръпна от клавиатурата и едва не падна върху телата на полковник Маклин и Роланд Кронингер.

Капитанът беше застинал в седнало положение.

В дробовете му бълбукаше кръв и се стичаше от устата му. Той стрелна ръка и я сграбчи за глезена.

Суон се освободи от хватката му и тялото му отново се отпусна. Бълбукащият звук секна.

Момичето погледна Сестрата.

Жената се беше облегнала на стената, очите ѝ бяха навлажнени, а от долната ѝ устна върху брадичката течеше струйка кръв. Тя притискаше ръка към раната в корема си и съумя да се усмихне едва.

— Сритахме им задниците, нали?

Суон се пребори с горчивите си сълзи и коленичи до Сестрата. Някой отново захлопа от другата страна на вратата.

— По-добре върви да провериш кой е — каза жената. — Нямат намерение да се махнат.

Момичето отиде до вратата и притисна ухо на мястото, на което металът се затваряше в камъка. За известно време не успя да чуе нищо… но след малко се разнесе приглушен далечен глас:

— Суон! Сестра! Вътре ли сте?

Гласът принадлежеше на Джош и явно викаше с цяло гърло, макар едва да го чуваше.

— Да! — изкрещя в отговор тя. — Вътре сме!

— Шшшш! — каза Джош на Робин. — Мисля, че чух нещо! — После извика: — Можете ли да ни пуснете? — И двамата бяха видели черната кутия със сребърния ключ в ключалката, но след като Робин го завъртя наляво, беше попитан за кодова дума, за въвеждането на която разполагаше само с пет секунди.

Беше необходима цяла минута викане, за да може Джош да разбере какво се опитваше да му каже Суон. Той завъртя ключа наляво и въведе „СУПЕР“ на клавиатурата, когато му беше поискана кодовата дума.

Вратата се отключи и се отвори. Робин влезе първи.

Суон стоеше пред него като сън. Той уви ръце около нея, прегърна я силно и си каза, че докато е жив, няма да я пусне. Тя също го прегърна и за момент сърцата им забиха като едно.

Джош мина покрай тях. Беше видял Маклин и другия мъж на пода… а след тях и Сестрата. „О, не — помисли си той. — Има прекалено много кръв.“

Направи две големи крачки и стигна до нея.

— Не ме питай къде ме боли — каза тя. — Цялата съм схваната.

— Какво се случи?

— Светът… получи втори шанс.

Компютърният глас повтори въпроса си:

— Каква е следващата ви заповед, моля?

— Можеш ли да се изправиш? — попита Джош.

— Не знам. Не съм се опитвала. Ох… направих голяма каша тук, нали?

— Хайде, дай да ти помогна. — Гигантът я изправи на крака. Сестрата се чувстваше лека и изцапа ръцете му с кръв.

— Ще се оправиш ли? — попита я Робин и сложи другата ѝ ръка на рамото си.