Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Двамата войници не спираха да стрелят и затова Джош и Робин не излизаха от прикритието си. Най-накрая младежът се осмели да вдигне глава. Единият от мъжете бягаше наляво, за да се качи на по-високо място. Робин избърса дъжда от очите си, прицели се внимателно и изстреля последните си два патрона. Войникът се хвана за ребрата, завъртя се като пумпал и падна.

Джош стреля по другия мъж, който отвърна на огъня и скочи на крака, за да побегне по края на пътя към електрическата ограда.

— Не стреляйте! — провикна се той. — Не стреляйте! — Джош се прицели в гърба му. Имаше възможност да произведе чист изстрел… но не го направи. Досега не беше застрелвал човек в гърба — дори войник на Армията на съвършенството — и проклет да беше, ако го направеше. Остави мъжа да избяга и след малко се изправи и даде знак на Робин да продължат. Тръгнаха отново по пътя.

Сестрата затвори очи, когато гласът обяви, че остават пет минути до детонацията. Беше замаяна и посегна към стената, за да не падне, но Суон я хвана за ръката и ѝ помогна да се закрепи.

— Всичко свърши — изрече с пресипнал глас клошарката. — О, Господи… всички ще умрат. Свърши се. — Коленете ѝ я предадоха и ѝ се прииска да падне на пода, но момичето не я пускаше.

— Изправи се. — Сестрата не можеше да го направи, защото тялото ѝ не я слушаше. — Изправи се, мътните го взели! — скастри я разярено Суон и я вдигна на крака. Клошарката я изгледа с празен поглед и тя усети, че лудостта, с която живееше като Сестра Крийп, започваше отново да се завръща.

— О, остави я да падне — каза мъжът с аленото око, който стоеше в другия край на залата. — Така или иначе всички ще умрете, независимо дали сте на крака, или не. Искате ли да разберете как ще се случи?

Суон не му достави удоволствието да отговори.

— Ще ви обясня — продължи той. — Може би целият свят ще се разцепи и ще се пръсне на части, или ще си отиде бързо като въздишка. Може би атмосферата ще се откъсне като стар лист и всичко — планини, гори, реки и каквото е останало от градовете, — ще изхвърчи като прах. Или пък гравитацията ще ви премаже. — Мъжът с аленото око скръсти ръце и се облегна спокойно на стената. — Може би ще се тресе и ще гори, докато не остане само пепел. Е, никой не може да живее вечно!

— Ами ти ? — попита Суон. — Можеш ли да живееш вечно?

Той се засмя, този път тихичко.

— Самият аз съм вечен.

— Четири минути до детонацията — обеща хладният глас.

Маклин беше приклекнал на пода и дишаше като животно. Когато четирите минути намаляха, от нараненото му гърло се изтръгна ужасен и жален стон.

— Това е погребалният ти звън, Суон — каза Приятел. — Все още ли ми прощаваш?

— Защо се страхуваш толкова много от мен? Не мога да те нараня. — Мъжът с аленото око не отговори няколко секунди, а когато го направи, очите му бяха като бездънни ями.

— Надеждата ме наранява — отвърна той. — Тя е напаст, а ти си бацилът, който я разпространява. Не искам някаква напаст на моето парти. О, не. Няма да бъде допусната. — Чудовището млъкна и се загледа в пода… докато на лицето му не се появи усмивка, когато компютърният глас съобщи:

— Три минути до детонацията.

Дъждът тропаше по алуминиевия покрив на подобната на навес постройка. Джош и Робин минаха покрай джиповете и трупа на брат Тимъти и на слабата жълта светлина видяха входа на мината. Младежът побърза да се качи по стълбите и продължи по металния мост, а гигантът го следваше. Малко преди да влезе вътре, Джош чу гърмене, което приличаше на падащи върху ламарината, големи колкото бейзболни топки ледени топчета и си помисли, че цялото проклето място е на път да се срути.

Грохотът внезапно секна, сякаш някакъв механизъм беше изключен. Настана такава тишина, че успя да чуе воя на вятъра отвън през стените.

Робин погледна наклонения под на тунела и видя релсите. В долната му част имаше някаква вагонетка. Огледа се и намери металното табло с червения и зеления бутон. Натисна червения, но нищо не се случи. Натисна зеления и машинарията в стените веднага оживя.

Дългият метален кабел, който се простираше по цялата дължина на релсите, започна да се навива.

— Две минути до детонацията.

Полковник Джеймс Б. Маклин чу собственото си хленчене. Стените на ямата се затваряха около него и му се стори, че чува отдалеч смеха на Войника сянка. Но не, не… сега той носеше лицето на Войника сянка и двамата с него бяха едно цяло и ако някой се смееше, то това беше или Роланд Кронингер, или чудовището, което се наричаше Приятел.