Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Но преди да достигне жертвата си, Приятел го спря с къс и остър удар в гърлото. Полковникът се задави и падна на колене с изпълнени с ужас очи.

— Не — каза мъжът с аленото око като възрастен, който се кара на непослушно малко дете. Погледна стареца. — Какво е това място? За какво са тези машини и откъде идва захранването?

— Тези тук събират информация от сателитите. — Президентът посочи мейнфрейм компютрите. — Знам как изглежда космосът. Виждал съм земята отгоре. Едно време вярвах… че е добро място. — Старецът примига бавно, когато споменът за падането му през огнената вихрушка го споходи отново като някакъв постоянно повтарящ се кошмар. — Паднах на земята от небесата. Да. Паднах. И дойдох тук, защото знаех, че съм близо до това място. Тук намерих двама души, но вече ги няма. Разполагаха с храна и вода, които щяха да им стигнат за години. Мисля, че… единият от тях умря. Не знам какво се случи с другия. Той просто… изчезна. — Президентът млъкна за миг, докато умът му се прочисти отново. Погледна черната кутия върху гумираната маса и тръгна към нея, изпълнен с благоговение. — Това ще стовари „Небесните нокти“.

— Небесните нокти? Какво имаш предвид?

— Ноктите — отвърна старецът, сякаш другият мъж трябваше да знае. — Тактически далекобойни ядрени ракети. Гледайте… и слушайте. — Въведе кода си на клавиатурата: „СУПЕР“.

Мейнфрейм компютрите започнаха да въртят ролките си по-бързо. Роланд беше като замаян.

Един женски глас — нежен, приятен и хладен като мехлем върху отворена рана — се разнесе от монтираните в стената високоговорители:

— Здравейте, господин президент. Очаквам инструкциите ви. — Гласът напомняше на Сестрата за социален работник в Ню Йорк, който любезно обяснява в поредната студена януарска вечер, че няма повече място в женския приют.

Президентът въведе:

Ето, тук е Беладона, феята на скалите, феята на ситуациите.

— Ето човека с трите жезъла, ето Колелото — отговори безплътният компютърен глас.

— Уха! — впечатли се Роланд.

Ето едноокия търговец, а тази карта…

— Която е обърната, е нещо, което той носи на своя гръб.

Президентът въведе:

Но на мен не ми е позволено да го видя.

— Какво правиш? — изкрещя Сестрата, която беше на границата на паниката. Суон стисна ръката ѝ.

Не намирам Обесения , написа президентът в черната кутия.

— Пазете се от смърт във вода — веднага отговори женският глас. Последва кратка пауза и накрая компютърът довърши: — „Небесните нокти“ са заредени, сър. Разполагате с десет секунди, в които можете да прекратите.

Старецът въведе две букви в клавиатурата: Не.

— Процедура по прекратяване отказана. Ноктите се подготвят за изстрелване, сър. — Гласът беше студен като спомена за лимонада в горещ августовски следобед. — Ноктите ще прихванат целите след тринадесет минути и четиридесет и осем секунди. — Компютърният глас замлъкна.

— Какво стана? — попита наистина заинтригуван Приятел. — Какво направи?

— След тринадесет минути и четиридесет и осем секунди — отвърна президентът — два сателита ще навлязат в атмосферата над Северния полюс и Антарктида. Тези сателити представляват платформи за ядрени ракети. Всеки от тях ще изстреля тридесет 25-мегатонни бойни глави в ледените шапки. — Старецът погледна Суон и бързо извърна поглед, защото красотата ѝ го натъжаваше. — Взривовете ще изместят земята от оста ѝ и ще стопят ледовете. Светът ще бъде пречистен, не разбирате ли? Всичкото зло ще бъде заличено от „Небесните нокти“… и някой ден нещата ще започнат отначало и ще бъдат добри, както някога са били. — Лицето му се набръчка от болка. — Ние изгубихме… и трябва да започнем отначало.

— Ах… машина на Страшния съд значи — прошепна Приятел и на лицето му се появи широка усмивка. Тя прерасна в смях и очите му заблестяха със зъл блясък. — Машина на Страшния съд! — изкрещя той. — О, да! Светът трябва да бъде пречистен! Всичкото Зло трябва да бъде заличено! Като нея! — Чудовището посочи Суон с пръст.

— Малкото останало Добро трябва да умре със Злото — отвърна президентът. — Налага се да умре, за да може светът да се прероди.

— Не… не… — изграчи Маклин и стисна нараненото си гърло.

Приятел се засмя и се обърна към Сестрата, макар всъщност да говореше на Суон.

— Казах ти! — изрева той. — Казах ти, че ще накарам човешка ръка да го направи!

Хладният женски глас съобщи:

— Тринадесет минути до детонацията.