Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Но не днес. Не днес.

Насочи автомата си към Сестрата.

— Слизай. Застани до малката кучка.

Суон въздъхна. Вниманието му беше привлечено от други неща, но все още беше опасен като побесняло куче в месарски магазин. Тя помогна на стареца да стане на крака. Той залитна, все още измъчван от болката в размазания си нос, и огледа уродливите лица на Маклин и Роланд.

— Наистина настъпи сетният час, нали? — обърна се той към Суон. — Злото е спечелило.

Не можеше да му отговори. Старецът докосна бузата ѝ с кривите си пръсти.

— Как се казваш, дете?

— Суон.

Той повтори името ѝ.

— Толкова си млада — каза ѝ с натъжен тон. — Трябва да умреш толкова млада.

Роланд слезе от джипа, но Маклин остана на мястото си. Полковникът беше увесил нос, след като Приятел беше взел контрола.

— Кой си ти? — попита капитанът. — Какво правиш тук горе?

— Аз съм Бог. Паднах на земята от небесата. Приземихме се във вода. Другият живя известно време, но не успях да го излекувам. След това дойдох на това място, защото знаех за съществуването му.

— Какъв е източникът ти на електричество?

„Бог“ изпъна пръст и посочи земята в краката им.

— Долу? — учуди се Роланд. — Къде? Във въгледобивната мина?

„Бог“ не отговори, а вместо това вдигна глава към небето и позволи на дъжда да окъпе лицето му.

Капитанът извади пистолета от кобура на кръста си, дръпна му петлето и го насочи в главата на стареца.

— Ще ми отговаряш, когато ти задам въпрос, шибан дъртак! Откъде идва електричеството?

Побърканите очи на „Бог“ срещнаха тези на Роланд.

— Добре — отвърна той и кимна. — Супер. Ще ти покажа, ако искаш да видиш.

— Искаме.

— Съжалявам, дете — обърна се старецът към Суон. — Злото победи и е време за последната молитва. Разбираш , нали?

— Злото не е победило! Не всички са такива!

— Сетният час е, дете. Паднах от небесата във вихрушка от огън. Знаех какво трябва да се направи, но изчаквах. Не можех да се насиля да изрека последната молитва. Но вече мога, защото виждам, че светът трябва да бъде пречистен. — „Бог“ се обърна към другите, каза им да го последват и тръгна към една голяма сграда с метален покрив.

— Полковник? — прикани го Приятел. — Теб чакаме.

— Аз ще остана тук.

— Ще дойдеш с нас. — Мъжът с аленото око насочи автомата си в него. — Роланд, вземи пистолета на полковника, ако обичаш.

— Да, сър — отговори веднага капитанът, отиде при Маклин и протегна ръка, за да му поиска оръжието.

Полковникът не помръдна. Дъждът се беше усилил и се стичаше по лицето му.

— Роланд — каза най-накрая с безсилен глас той, — ние двамата създадохме Армията на съвършенството. Заедно. Ние правихме планове за нова Америка, а не… не това нещо там. — Маклин махна с изкуствената си ръка към Приятел. — Той иска да унищожи всичко. На него не му пука за Армията на съвършенството, за новата Америка или за изхранването на армията. Не му пука за момичето, просто иска да я заточи във ферма-затвор и да я махне от пътя си. Не му пука и за теб . Роланд… моля те… не го следвай. Не прави каквото ти казва. — Полковникът се протегна, за да докосне младия мъж, но онзи отстъпи. — Роланд… страхувам се — прошепна той.

— Дай ми пистолета си. — В този момент капитанът презираше умилкващото се куче в краката му. Беше виждал тази слабост и преди, по време на делириума на Маклин, когато му ампутира ръката, но сега знаеше, че тази слабост се е пропила надълбоко в душата му. Полковникът не беше Краля, а само един страхливец, който се криеше зад маската на воин. Роланд притисна дулото на собственото си оръжие в главата му. — Дай ми пистолета си — повтори той.

— Моля те… не забравяй какво преживяхме… аз и ти, заедно…

— Вече имам нов Крал — отвърна равнодушно Роланд и погледна Приятел. — Да го убия ли?

— Ако желаеш.

Пръстът на капитана се стегна около спусъка.

Маклин усещаше, че смъртта е много близо и мазният ѝ парфюм му даде сили да действа. Той се изпъна като струна на седалката.

— За кого се мислиш? — попита ядосано той. — Ти си нищо! Аз се борих за живота си във виетконгски затворнически лагер, докато ти си се насирал в пелените! Аз съм полковник Джеймс Б. Маклин от военновъздушните сили на САЩ! Бих се за живота и страната си, момче! А сега махни шибания пистолет от главата ми!

Роланд се поколеба.

— Чу ли ме какво казах, господинчо? Ако ще ми искаш оръжието, направи го с уважението, което заслужавам! — Всеки мускул в тялото на полковника се стегна, докато чакаше да бъде застрелян.