Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Полковникът стисна левия си юмрук и заудря с него по запечатаната врата… и там, в неръждаемата стомана, съзря взиращия се в него череп.

В този момент съвсем ясно видя лицето на душата си и се олюля над ръба на лудостта. Заудря отражението на това лице, за да го размаже и да го накара да се махне, но то не го слушаше. Заледените полета, на които на могили почиваха мъртви войници, се нижеха в главата му като някаква отвратителна панорама. Тлеещите руини на унищожените градове, безбройните горящи превозни средства и овъглените тела бяха пред очите му като дар на олтара на Хадес и в този момент Маклин осъзна какъв живот беше водил и какво щеше да остави след себе си. Беше избягал от ямата във Виетнам, беше оставил ръката си в ямата на Земен дом, беше изгубил душата си в ямата в територията на боклукчиите, а сега щеше да изгуби живота си в тази яма, зад четирите ѝ стени. И вместо да изпълзи от калта и да стане на крака след седемнадесети юли, той беше избрал да се въргаля в мръсотията, да живее от яма в яма, докато най-голямата и най-ужасна от всички ями се беше отворила вътре в него и го беше погълнала.

Маклин много добре знаеше с кого се беше съюзил. Знаеше. И също така му беше ясно, че е прокълнат и че последната яма беше на път да се срути и да го погребе.

— Ох… каква загуба… каква загуба… — прошепна той и от ококорените му очи потекоха сълзи. — Дано Бог да ми прости… О, дано Бог да ми прости — захленчи той, докато мъжът, който се наричаше Приятел, се смееше и пляскаше с ръце.

Някой докосна полковник Маклин по рамото. Той вдигна глава. Суон даде всичко от себе си, за да не се извърне от лицето му, защото забеляза малката светлинка в очите му, същата като онази в малкия стъклен шип на Шийла Фонтана.

За един миг, в който душата на Маклин се пробуди, на него му се стори, че видя слънцето в лицето ѝ и прозря какъв можеше да бъде светът. Сега всичко беше изгубено… всичко беше изгубено…

— Не — прошепна полковникът. Ямата все още не го беше смазала… не беше. Той стана на крака като крал и се обърна към мейнфрейм компютрите, които бяха на път да унищожат бездруго разрушения свят.

Маклин нападна най-близката машина и я заудря с пироните по изкуствената си ръка в опит да счупи затъмненото стъкло и да стигне до въртящите се ролки с лента. Стъклото се пропука, но беше подсилено с малки метални нишки и отказваше да хлътне под ръката му. Полковникът падна на колене и се зае да скъса един от кабелите на пода.

— Роланд! — изкрещя Приятел. — Спри го… веднага .

Роланд Кронингер застана зад Маклин и му прошепна само една дума, „Недей!“, но тя не беше чута.

— Убий го! — нареди мъжът с аленото око и пристъпи напред като вихър, преди пироните в дланта на полковника да разкъсат изолацията на кабела и да стигнат до жиците.

Истинският Крал беше проговорил. Роланд беше Кралския рицар и трябваше да изпълнява волята на Краля. Вдигна пистолета си. Ръката му трепереше.

И в следващия миг изстреля два куршума от упор в гърба на Маклин.

Полковникът падна по очи. Тялото му потрепери и застина.

— Бум-бум! — зави Роланд. Опита се да се засмее, но сякаш се задави.

— Една минута до детонацията.

Приятел се усмихна.

Всичко се нареди. Все пак партито се оказа много добро и сега трябваше да отбележи края му с фойерверки. Но не това беше мястото, не и този последен ред, от който му се искаше да гледа шоуто. Видя, че Сестрата и малката кучка бяха паднали на колене, сгушени една в друга, защото знаеха, че краят настъпва. Гледката беше много приятна и нямаше какво повече да доказва тук.

— Петдесет секунди — продължи да отброява компютърният глас.

Погледна лицето на Суон. „Прекалено късно“ , помисли си той и изгони слабостта си. Навън пак щяха да останат банди от хора и пак щеше да има селища, които да посещава. Фойерверките можеха да разтресат здраво света и да го довършат за миг или да го оставят бавно да гние и залинява. Не разбираше добре цялата тази ядрена работа, но винаги беше готов за парти.

Във всеки случай тя щеше да остане тук и нямаше да му се пречка. Стъкленият пръстен, короната или както там наричаха този предмет, беше изгубен завинаги. Сестрата му беше достоен опонент, но сега беше паднала на колене, пречупена.

— Суон? — попита той. — Прощаваш ли ми?

Момичето нямаше представа какво ще отговори, преди да го изрече на глас, но когато отвори уста, той сложи пръст на устните си и прошепна: