Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Как е тя?

Суон беше застанала зад него, без да я усети, и кой знае откога стоеше там.

— Все така — отговори той. — Гореща е като пожар.

Момичето се приближи до леглото. Вече познаваше добре симптомите. През двата дни, които минаха, откакто Слай Муди беше донесъл своя дар от ябълки, тя и Джош станаха свидетели как още осем души с Маската на Йов изпаднаха в трескав и подобен на кома сън. Когато образуванията се напукаха и паднаха от лицата на седмина от тях, кожите им бяха чисти, а лицата им възвърнаха предишния си вид или бяха станали дори по-красиви . Осмият обаче беше различен.

Той беше мъж на име Делорън, който живееше сам в малка колиба в източния край на Мерис Рест. Джош и Суон бяха повикани от съсед, намерил мъжа в безсъзнание и с треска да лежи на мръсния под в колибата си. Гигантът го беше взел на ръце, за да го отнесе до матрака му… и тежестта му беше разместила една дъска. Джош беше коленичил, за да я намести, и тогава беше усетил вонята на разложение. Долу в мрака видя нещо влажно и лъскаво. Бръкна в дупката и извади от нея отрязана човешка ръка, чиито пръсти бяха изгризани.

В този миг лицето на Делорън се беше пропукала и отдолу се появи нещо черно и влечугоподобно. Мъжът се беше изправил и беше изпищял. След като разбра, че скритите му хранителни запаси са открити, беше запълзял по пода и се беше опитал да захапе Джош с малките си остри зъби. Суон беше отместила поглед, преди цялата Маска на Йов да падне от лицето на Делорън, но гигантът го сграбчи за врата и го изхвърли с главата напред през вратата. За последно го видяха, когато избяга в гората, стиснал лицето си в ръце.

Нямаше как да разберат колко тела бяха разкъсани и скрити под дъските на колибата, или кои бяха хората.

Шокираният съсед на Делорън каза, че винаги е бил тих и любезен мъж, който не би наранил и муха. По предложение на Суон Джош запали колибата и я изгори до основи. След като се върна в бараката на Глори, гигантът прекара около час в търкане на ръцете си, докато не махна слузта от Делорън от кожата си.

Суон докосна Маската на Йов, която покриваше долната част на лицето на Сестрата и черепа ѝ. Тя също беше гореща.

— Как мислиш, че изглежда отдолу? — обърна се момичето към Пол.

— А?

— Истинското ѝ лице е на път да се покаже — каза момичето и тъмносините ѝ очи, украсени с проблясъците на много цветове, срещнаха неговите. — Това се намира под Маската на Йов. Лицето на човешката душа.

Пол почеса брадата си. Нямаше представа за какво говори Суон, но когато говореше, я слушаше, както правеха всички останали. Гласът ѝ беше нежен, но в него се съдържаха сила и мъдрост, които бяха много по-стари от годините ѝ. Вчера работи на нивата с някои от хората, като помагаше да се копаят дупки и гледаше как момичето сади ябълковите сърцевини, които събра след големия ябълков фестивал. Тя подробно им обясни колко дълбоки трябва да бъдат дупките и на какво разстояние една от друга. След това, докато Джош вървеше след нея с пълна с ябълкови сърцевини ръчна количка, вземаше шепи пръст, плюеше в тях и натриваше пръстта върху всяка сърцевина, преди да я сложи в земята и да я зарови. Най-шантавото в цялата работа беше, че самото присъствие на Суон караше Пол да иска да работи, макар че копаенето на дупки в замръзналата земя не беше представата му за един хубав ден. Тя го караше да иска да копае всяка дупка възможно най-прецизно и всяка нейна похвална дума го зареждаше с енергия, подобно на зарядно за изтощена батерия. Пол поглеждаше другите и виждаше, че Суон въздейства по същия начин и на тях. Той вярваше, че тя може да накара от всяка пълна със семки ябълкова сърцевина, която заравяше в земята, да порасне дърво и с гордост копаеше дупки за нея, докато тромпета на Гидиън не засвири джаз от Ню Орлиънс. Пол вярваше в Суон и щом тя казваше, че истинското лице на Сестрата ще се появи на бял свят, значи наистина беше така.

— Как мислиш, че изглежда отдолу? — попита го отново момичето.

— Не знам — отвърна най-накрая той. — Никога не съм срещал някого с подобен кураж като нейния. Тя е една адски корава жена. Истинска дама .

— Да, такава е. — Суон погледна възлестата повърхност на Маската на Йов. „Скоро — помисли си тя. — Много скоро.“ — Тя ще се оправи. Искаш ли да си починеш малко?

— Не, ще остана при нея. Ако ми се доспи, ще легна на пода. Останалите заспаха ли?

— Да. Стана късно.

— Сигурно. Лягай си и ти.

— Ще го направя. Но искам да я видя, когато се случи.